Читаем Покварено сърце полностью

— Значи трите сме защитени от поверителността между адвокат и клиент — каза тя. — Само че ти не си защитена, ако говориш с Луси, без и аз да присъствам.

— Разбирам. На път съм да повярвам, че вече нищо не е поверително.

— Това вероятно е разумно отношение в наши дни. Засега отговорът е „да“ относно представляването. Но ако възникне конфликт, ще трябва да се оттегля.

— Така е справедливо.

— Можеш ли да говориш в момента?

— Луси казва, че тук, където се намирам в момента, е безопасно. Предполагам, че в по-голямата част на имота й не е, и същото може да важи за телефона ми, ако се подслушва. Може да е така и със служебния ми имейл. Нямам представа кое е безопасно, ако трябва да съм честна.

— Луси говорила ли е с ФБР? Казала ли им е дори добро утро?

— Тя съдейства до известна степен. Боя се, че е прекалено спокойна. — Вдигнах очи към хеликоптера и си представих как агентите вътре също ме наблюдават. — Не ми харесва, че не ти се е обадила веднага.

— Това не би било добра идея. Но аз я познавам. В природата й е да ги подценява. А в никакъв случай не бива.

Луси бе станала, крачеше и гледаше телефона си: пишеше съобщение и като че ли нямаше сериозни притеснения, че ФБР има достъп до мейла й или нещо друго. Не би трябвало да съм изненадана и не завиждах на никой, който реши да наруши личното й пространство. Тя щеше да го приеме като предизвикателство, като състезание. Щеше с радост да върне жеста. Дори не исках да си представям на какви киберпакости и разрушения е способна, ако се ядоса. Спомних си погледа на Кари, когато казваше колко разглезена била Луси. Видеоклипът, който бях изгледала току-що, продължаваше да се върти в ума ми. Не можех да го спра.

Не можех да се отърся от подигравката на Кари, от грандоманската й обсебеност от собствената й личност, от бездънната яма с омраза. Беше отвратително и неправилно да бъда подлагана на това. Чувствах се натъжена, разгневена и съсипана по начин, който ми бе трудно да определя. Чудех се дали това е истинската цел да ме подлага на това, но после ми хрумна нещо друго. Ако кажех на някого — включително на Джил Донахю — щеше да има проблем с достоверността. Никой нямаше да ми повярва, и то с основание. Линковете, които ми бяха изпратени, вече не съществуваха. Беше невъзможно да докажа, че те някога са били свързани със записи, направени от Кари Гретхен или някой друг.

— Кой освен теб е в имота? — Донахю продължаваше да ми задава въпроси, за да се подготви, преди да тръгне.

— Марино. Джанет и осиновеният им син Деси — отвърнах. — Е, все още не е официално осиновен. Майка му, сестрата на Джанет, почина от рак на панкреаса преди три седмици.

Донахю каза, че ужасно съжалява да го чуе. Винаги когато се опитваше да изрази съчувствие и любезност гласът й се променяше. Напомняше ми за разстроен клавиш на пиано или на звука от чукване на евтини стъклени чаши. Преструването й, че проявява разбиране, бе добре отработено представление. Не беше искрена и аз полагах специални усилия никога да не забравям, че съчувствието и съболезнованията й са като гумено пиле. Забиваш жадно зъби в него и тогава откриваш, че е фалшиво.

— Ами Джанет и Луси? — попита Донахю. — Те женени ли са?

Хвана ме неподготвена и усетих нов прилив на съмнение или може би на срам.

— Всъщност не знам.

— Не знаеш дали племенницата, която си отгледала като своя дъщеря, е женена?

— Никога не са ми казвали нищо. Не и на мен.

— Но щеше да знаеш, ако са.

— Не е задължително. Не би било нетипично за Луси да се ожени тайно. Но бих се изненадала, ако го е направила — обясних. — Не чак толкова отдавна предложи на Джанет да се изнесе.

— Защо?

— Страхуваше се за сигурността й, както и на Деси. — Погледнах към Луси, за да се уверя, че не ме чува. Тя стоеше с гръб към мен и гледаше нещо на телефона си.

— Те не са ли в по-голяма безопасност при нея?

— Луси, изглежда, не мислеше така преди няколко месеца.

— Женените хора също се гонят от домовете си. Не е нужно да си свободен, за да го направиш.

— Казах ти: не знам. Не знам дали са защитени от поверителността между съпруги. Трябва да говориш с тях.

— Джанет знае ли, че не трябва да казва и дума на ФБР? — попита Донахю. — Защото те ще се опитат да я подлъжат да говори, ще пробват всичко, което могат. Дори да я питат колко е часът или какво е яла на закуска, не бива да им казва.

— Джанет е бивш служител на ФБР. Юристка е. Знае как да се оправя с тях.

— Да, да, знам. И двете с Луси са бивши служителки на ФБР, което означава, че са прекалено самоуверени в способностите си да се оправят с ФБР. Бентън знае ли какво се случва? Предполагам, че трябва да знае.

— Нямам представа. — И не исках да имам.

Това беше още една немислима възможност. Голяма възможност. Всъщност ми беше трудно да си представя, че Бентън не е знаел, че колегите му ще нахлуят в дома на негови роднини. Как би могъл да не знае? Това не беше спонтанно събитие. Федералните го бяха планирали.

— Видях го в съда рано тази сутрин на изслушване — добави Донахю. — Бих казала, че се държеше все едно всичко е наред. Но той винаги се държи така.