Йон Айвиде Линдквист

Покани ме да вляза

Мястото

Блакеберг.

Навява мисъл за кокосови сладки, може би за дрога. „Почтен живот“1. Метростанция, предградие. Друго нищо особено. Сигурно и там живеят хора, както навсякъде другаде. Нали затова е застроено, за да има къде да живеят.

Не, не е разрастващо се по естествен път място. Тук всичко предварително беше планирано. Хората се нанасяха в наличните жилища. Бетонни сгради с цвят на пръст, пръснати сред зеленината.

Когато тази история се случи, Блакеберг съществуваше като квартал от трийсет години. Ще рече човек, че тук е имало първооткривателски дух. Мейфлауър; непознати земи. Да. Необитаваните сгради, очакващи своите хора.

Ето ги и тях!

Прииждат по моста Транебергсбрун, в очите им — слънчева светлина и надежди за бъдещето. Годината е 1952. Майки носят мъниците си на ръце или ги тикат в колички, водят ги за ръка. Бащи, които не мъкнат кирки и мотики, а кухненски уреди и функционални мебели. Най-вероятно пеят нещо. „Интернационала“ може би. Или пък „Вижте, вървим към Йерусалим“ — според нагласата.

Голям е. Нов е. Модерен.

Само дето далеч не беше така.

Пристигнаха с метрото. Или с коли, с наети камиони. Един по един. Разпръснаха се из готовите апартаменти, донесоха си вещите. Разпределиха ги по стандартните шкафчета и рафтове, строиха мебелите си по линолеума. Накупиха нови неща, за да запълнят празнотите.

Щом всичко беше готово, вдигнаха очи и огледаха земите си. Излязоха навън и откриха, че всичко вече беше разпределено. Оставаше само да се нагодят към наличното.

Имаше център. Имаше изобилие от детски площадки. Имаше обширни зелени площи около сградите. Имаше много алеи без коли.

Добро място. Казваха си го на кухненската маса някой и друг месец след настаняването.

„Дошли сме на добро място.“

Липсваше само едно. Минало. Децата в училище не учеха историята на Блакеберг, понеже такава нямаше. Тоест не. Имаше нещо за някаква воденица. Някакъв крал на снуса, тютюна за дъвчене. Странни стари постройки при езерото. Това обаче е било отдавна, без връзка с настоящето.

Там, където сега се издигат триетажните блокове, преди е имало само гора.

Хората заживяха без магията на миналото; нямаха дори църква. Население от десет хиляди жители без църква.

Това говори много за съвременния характер и рационалността на мястото. Това показва колко освободени бяха хората от бедствията и ужасите на историята.

Това донякъде обяснява колко бяха неподготвени.

Никой не видя кога се нанесоха.

Когато през декември полицията най-накрая издири водача на камиона с покъщнината, той нямаше какво толкова да разкаже. В документацията му пишеше само: „18 окт.: Норшопинг — Блакеберг (Стхлм)“. Спомни си, че били мъж и дъщеря му, сладко момиченце.

— А, между другото. Почти нямаха вещи. Диван, фотьойл, някакво легло. Лесен превоз, така де. И… искаха да е през нощта. Аз, нали, им казах, че така става по-скъпо, с таксата за извънредна работа и тъй нататък. Ама не им беше проблем. Само да пътуваме през нощта. Май това беше най-важно. Станало ли е нещо?

Шофьорът научи каква била работата и кого точно е карал. Оцъкли очи, погледна записаното в пътния лист.

— Дявол да го вземе…

Устата му се изкриви в гримаса, сякаш го обзе отвращение от собствения му почерк.

18 окт.: Норшопинг — Блакеберг (Стхлм)

Тъкмо той ги беше возил. Мъжа и момиченцето.

Нямаше да го разкаже на никого. Никога.

Първа част

Щастлив е, който има такъв приятел

Сряда

21 октомври 1981

— Какво е това според вас?

Гунар Холмберг, старши полицейски офицер от Велингбю, вдигна пликче с някакъв бял прах.

Може би хероин, но никой не посмя да се обади. Не искаха да се издават, че им е познато подобно нещо. Особено който имаше брат или негов приятел с такъв вид увлечение. По наркотиците. Дори момичетата си мълчаха. Полицаят разтръска пликчето.

— Дали е бакпулвер? Брашно?

Отрицателно мънкане. Полицаят не биваше да реши, че шести Б клас са идиоти. Не че може да се разбере какво има в пликчето, но в часа говореха за дрогите, така че можеше да се предположи. Полицаят се обърна към госпожицата.

— На какво ги учите в часовете по домакинство?

Тя се усмихна и сви рамене. Класът се разсмя: ченгето си го биваше. Дори бе позволил на някои от момчетата да пипнат пистолета му преди началото на часа. Не беше зареден, разбира се, но все пак.