Читаем Поглед в мрака полностью

Следващият му двубой наистина го изправи срещу двайсет роби — осъдени престъпници, мъже и жени от робските пазари на паякородните или просто нещастници, имали лошия късмет да разгневят новата градска управа. Той не пожела да се бие с тях, но те го нападнаха отчаяно, защото им бяха обещали свободата, ако успеят да го убият. Тисамон не бързаше да вдигне оръжие, даде им шанс да се откажат. Но когато го наближиха, откри, че ненавистта му към роботърговците много лесно се превръща в презрение към онези, които са позволили да бъда заробени.

А тълпата продължи да го аплодира ентусиазирано, сякаш наблюдаваше театрално представление. Хелеронските бръмбарородни явно бързо се учеха от новите си господи, установи той. Именно те крещяха най-силно и най-настървено.

Когато всичко приключи, Тисамон поръча да пратят наградата му на Роуен Паласо, после си тръгна.

„Никога повече“ — реши той. Имаше и други, почтени начини един дуелист да си изкара прехраната. Тисамон седеше на леглото в малката таванска квартира и размишляваше усилено. Откри, че ръцете му треперят — не заради кръвта по тях, а заради одобрението.

В дуелите различните раси имаха различни традиции. Мравкородните обожаваха дуелите с меч, но ценяха най-вече умението и двубоите рядко продължаваха след първата кръв. В Колегиум дуелите бяха спортно мероприятие, което се провеждаше с дървени мечове, подходящи за пред публика, от преподаватели в Академията и младежи. Богомолкородните нерядко се сражаваха до смърт, но само с общо съгласие и никога за забавление на зрителите.

Знаеше, че понякога паякородните организират робски двубои пред публика, но не беше вярвал, че същите декадентски вкусове ще достигнат отвратителната си кулминация при осородните.

Стана и отиде при вратата. Трябваше да намери друг начин за оцеляване, друг град. Този живот не беше за него.

Долови нечие присъствие в стаята.

Завъртя се мълниеносно и замахна със сърпа си там, където знаеше, че ще намери натрапника.

Сърпът му издрънча при удара в друг сърп и шокът го парализира за миг, смъквайки гарда му за ответния удар. Усещаше стоманата, но не виждаше нищо.

Тя се събра от нищото като сгъстяващ се въздух, като неясна сянка, пронизана от гърчещи се шипки и тръни.

„Тисамон — назова го. — Оръжемайсторе.“

Той я гледаше втренчено, изтръпнал. Магията беше сред малкото неща, срещу които той не притежаваше защита.

„Тисамон“ — повтори тя. Богомолкородните й черти се различаваха смътно сред лианите и блясъка на многофасетните насекомоидни очи.

— Какво искаш от мен? — промълви той.

„Дойдох да те съдя — отговори привидението. — Ти нали това търсиш, присъда?“

Тисамон осъзна, че се е смъкнал на колене.

— Присъда… за какво?

Очите й, невеществени макар, го държаха здраво в хватката си.

„Добре знаеш престъпленията си. Нима не търсиш изкупление дори сега, в този бездуховен град?“

— Няма изкупление за мен — каза задавено той.

„И затова трябва да изкупваш вината си вечно? Тази идея не е чужда на нашата раса. Имаме толкова правила и закони, че рано или късно неизбежно ги нарушаваме. И сме по подразбиране несъвършени, защото стандартите ни са невъзможно високи. Чудно ли е тогава, че живеем в агонията на неосъществените си желания, че законите на традицията ни обездвижват като остри тръни, забити дълбоко в плътта?“

— Коя си ти? — попита той, неспособен да отдели погледа си от нея. — Какво си?

„Аз съм паметник на богомолската гордост и провал, Тисамон. Преди да падна, ме наричаха Летриме. Вече петстотин години роня сълзи и се покайвам, но никога не ще избягам от последствията на своите действия. Няма да избягаш и ти.“

Не знаеше какво да каже, не знаеше какво да мисли, освен че точно това е тръгнал да търси, когато напусна Колегиум. Че това е присъдата, която заслужава.

„За какво да те съдя, Тисамон? — попита го тя. — Ти изневери на народа си заради жена. Изневери на себе си заради вината, с която това те изпълни. Изневери на любимата си, като я изостави, и на дъщеря си също. Изневери на старата си любов с новата, а сега изневеряваш и на нея, като й обръщаш гръб. Има ли нещо ценно, което да не си захвърлил, Тисамон?“

— Не.

„Напротив, има. Може да си свалил брошката си, но още си оръжемайстор. Нима не съзнаваш какви задължения произтичат от тази ти роля? Ти все още си защитникът на своите хора, на всичките си хора, дори на онези като мен, които са паднали толкова ниско, че твоите прегрешения изглеждат нищожни.“

— Нима вие имате нужда от защита? Срещу какво?

„Срещу зли и алчни люде, решени да откраднат онова, което принадлежи на народа ни — нашето наследство, нашата история.“

— Аз съм недостоен да…

„Именно затова се обръщам към теб, защото си недостоен — прекъсна го тя. — Страдал си, но съществуват страдание и безчестие, които никой от нашата раса не бива да понесе. И кого другиго да потърсим за помощ, кой друг би издържал напрежението по-добре от съсъд, който вече е счупен?“

— Какво искаш от мен? — попита отново той.