— Да! — просъска тя. — Помислете: бяхме по на двайсет и една. Макар да се смятахме за пораснали, защото току-що бяхме завършили колеж, в действителност бяхме подплашени деца. Тогава, а и седмици след това ни подлагаха на разпити, пародия на справедливостта. Безброй пъти ни викаха в полицейския участък. По тази причина пресата ни лепна клеймото „заподозрени“.

— Кой мислиш, че е убил майка ти, Клеър?

— На тържеството дойдоха триста души. Някои дори не ги идентифицирахме по снимките и записите, направени през онази вечер. Хора влизаха в къщата, за да използват тоалетните. Джейн опъна въже пред стълбището за нагоре, но това не би било пречка, ако някой е искал да се качи. Мама си беше сложила изумрудите. Някой може да се е скрил в спалнята й или в някой от дрешниците. Според мен този човек е изчакал тя да заспи дълбоко, а после е взел бижутата от нощното шкафче. Ако тя се е размърдала, той се е паникьосал и е понечил да ги върне. Едната обица беше намерена на пода. Според мен тя се е събудила. Който е бил в стаята, се е опитал да й попречи да извика за помощ с каквото е имал под ръка.

— И този човек според теб е убиецът на майка ти?

— Да. Не забравяйте: бяхме оставили отключена вратата към верандата. И четирите бяхме пушачки, а пастрокът ми изрично забраняваше пушенето в къщата.

— Затова ли ти е толкова неприятно широкото медийно отразяване на смъртта на майка ти?

— Да, защото никой от нас — нито Роб, нито Джейн, нито Нина, Реджина или Алисън — има нещо общо с убийството й. Както и аз, очевидно. — Тонът на Клеър се повиши: — Нямаме нищо общо!

— Благодаря, Клеър, че сподели с нас спомените си от онзи ужасен ден, когато си загубила майката, която толкова много си обичала.

Алекс се протегна през масата и подаде ръка на Клеър.

Дланта й бе плувнала в пот.

49.

Във вторник сутринта стана както обикновено в шест и половина и прокара нежно устни по челото на Изабел, като внимаваше да не я събуди. Изпитваше отчаяна потребност да я докосне. Често се бе будил през нощта и я бе прегръщал. Ала гузният спомен нахлуваше в ума му: „И Бетси винаги носеше сатенени нощници. — Следващата му мисъл бе: — Изабел, за малко да те загубя. Щях да изгубя щастливия живот, който водя с теб и децата ни от близо двайсет години“.

Този нов живот започна от деня на галавечерта, когато Изабел му съобщи за предстоящата поява на близнаците. Невероятната новина бе последвана от искането на Бетси да й даде двайсет и пет милиона долара, за да не разгласява любовната им връзка. „Нямах нищо против да й платя — помисли си Джордж, — но това щеше да е само началото на следващите й заплахи да каже на Изабел.“

Такива мисли се въртяха в ума му, докато се къпеше и обличаше и после слезе в кухнята да си направи кафе. Отнесе чашата до колата, постави я в стойката и пое към офиса — международната централа на „Храни Къртис“ — на петнайсетина километра от Ню Рошел.

Обичаше този час и половина, който прекарваше сутрин сам в офиса. Тогава успяваше да се съсредоточи върху важните писма и електронната поща от районните си мениджъри по цял свят. Но днес това не му се удаваше. След като прегледа изключително благоприятните доклади за приходите, единствената му мисъл бе, че лесно ще намери начин да плати на Бетси и да прикрие трансакцията, без да събуди подозрения.

Но не можех да й имам доверие — се въртеше неспирно в главата му.

Около девет офисът започна да се пълни. Той поздрави с обичайната любезност дългогодишната си секретарка Ейми Хюс и бързо й изреди на кои имейли иска незабавни отговори. Съзнаваше обаче, че е прекалено разсеян, за да се съсредоточи достатъчно. В единайсет и половина звънна вкъщи.

— Някакви планове за обяд? — попита той Изабел, която вдигна телефона.

— Нямам — отвърна тя веднага. — Шарън ме покани на голф, но днес съм в мързеливо настроение. Излегнала съм се на верандата. Луис приготвя гаспачо и салата с пилешко. Съблазнява ли те?

— Много. Тръгвам веднага.

Когато мина край бюрото на Ейми, й съобщи да не го чака следобед. Тя го изгледа изненадано.

— Нали умелият оратор, който винаги успява да омае публиката, не се притеснява за предстоящото интервю?

— Май да — опита се да се усмихне Джордж.

Краткият път изведнъж му се стори безкрайно дълъг.

Изпитваше такова нетърпение да види Изабел, че заряза колата пред къщата, бързо изкачи стъпалата, отвори входната врата със замах и почти изтича по дългия коридор към задната страна на къщата. Преди да отвори стъклената врата на верандата, се спря и погледна. Изабел седеше на шезлонг с книга в ръце. На миналия си рожден ден навърши шейсет години; чупливата й коса вече бе посребряла — сега я носеше по-къса. Прическата чудесно подчертаваше класическите й черти, резултат на поколения култивирани гени. Предците й бяха пристигнали с „Мейфлауър“. Стройното й тяло вече имаше загар. Босите й крака бяха кръстосани в глезените.