Читаем Плът полностью

— Щях да ти се обадя след пет минути. Цветята са чудесни.

— Радвам се, че са ти харесали.

Тя се зачуди какво да каже за писмото. Мислите й бяха нестройни. Избърса мокрите си бедра с пешкира. Хелън влезе от коридора и се ухили. Направи й знак, че всичко ще бъде наред. След като влезе в стаята си, затвори вратата.

Мълчанието продължаваше.

Трябва да кажа нещо за писмото, трескаво мислеше Алисън.

— Предполагам, че си прочела… извинението ми?

— Да.

— Какво ще кажеш?

Имаше чувството, че в дробовете й няма въздух. Изпъна гръб и успя да поеме дъх.

— Не знам — успя да отрони някак.

— Държах се като леке. Във всичко. Трябваше да уважа решението ти. Но бях… огорчен и объркан. Но това не може да бъде извинение. Няма извинение за постъпката ми.

— Временно умопомрачение?

Той леко се изсмя.

— Ще отскоча до теб, ако искаш — Алисън не можеше да повярва, че е изрекла последната фраза.

Та тя още нямаше решение. Или поне — съзнателно решение.

— Наистина ли? — той звучеше, сякаш е оживял. — Тази вечер?

— По кое време?

— О, Алисън, не мога да повярвам!

— Ще видим какво ще се получи.

— Ще е чудесно. Обещавам ши. Какво ще кажеш за пеш часа?

— Добре.

— Ще приготвя нещо страхотно за вечеря. Ще взема и шампанско. Чудесно ще е. Ти си невероятна, знаеш ли?

— Но никакви караници, чуваш ли? Просто една приятелска вечеря и ще видим какво ще се получи.

— Толкова ми липсваш.

Гърлото на Алисън се стегна.

— И ти ми липсваш. Доста. Ще се видим в пет.

— Ако искаш да дойда да те взема?

— Не. Но благодаря все пак. Предпочитам да се разходя. Така и така трябва да мина покрай общежитието „Бакстър“.

— Сградата на първокурсниците?

— Трябва да се отбия при един човек. Не се безпокой. Не съм те сменила с първокурсник. Или с някой друг, ако трябва да съм честна.

— Радвам се да го чуя. Не че ще те виня, след като се държах така с теб.

— Хайде, стига извинения. Да опитаме — още от сега — да започнем отново. Всичко останало е изтеклата вода под моста, или от язовира или откъдето, по дяволите, изтича водата.

Като например по гръдния ти кош, помисли си тя и прокара пешкира през шията и гърдите си.

— Аз съм „за“ — съгласи се Евън.

— Добре. Ще се видим след малко.

— Ако успееш да дойдеш по-рано — още по-добре.

— Ще видим.

— Успокой се, Ал.

— И ти.

Окачи слушалката, облегна се на стола и придърпа хавлията около себе си. След секунди вратата на стаята на Хелън се отвори.

— Чу ли? — попита Алисън.

— Кое? — поиска да узнае Хелън. — Какво стана?

— Отивам на вечеря днес.

— Викай „Ура“! Точка в полза на любовта и истинската романтика.

— Не знам дали е така, но отивам.

— А какво беше онова за „Бакстър“?

— А! Значи си подслушвала все пак?

— Не! Кой? Аз? Не можех да не дочуя някоя и друга думичка. Мислиш, че Силия е в „Бакстър“?

— Не знам. Но не пречи да се отбия и да проверя. Вероятно не е там, но може някой да знае какво е станало.

— Ще се отбиеш при Роланд?

Алисън сбръчка нос.

— Той все пак е съквартирантът на Джейсън. Ако някой знае къде са, то това е той.

— Голяма веселба те чака.

— Да. Направо да ти прилошее.

— Можеш да звъннеш вместо да ходиш. По-добре е, отколкото да ходиш там.

— Така и така ми е на път.

Хелън свъси дебелите си вежди.

— Не мислиш, че нещо не е наред, нали?

— Започвам да се безпокоя. А ти?

— Силия не е малка.

— Няма я от дълго време.

— Искаш ли да дойда с теб за морална подкрепа?

— Ще трябва да се облечеш.

Нито една от двете не се усмихна.

— Сама ще се оправя — увери я Алисън.

— Е, поне не оставай насаме с него. Не влизай в стаята.

— Ще го имам предвид — тя се надигна от стола. — Трябва да се стягам.

Алисън се отправи към стаята си. Седна на бюрото и извади снимките на Евън.

Имахме хубави моменти, помисли си тя докато ги разглеждаше. Може и да не сме свършили. Може сега да е като ново начало и всичко ще бъде чудесно отсега нататък. Да се надяваме.

Но не разчитай на това.

Закачи отново снимките на таблото за съобщения и се загледа в тях.

На една от снимките той я държеше за ръка.

На друга — двамата се целуваха.

На трета — бяха седнали върху одеяло на тревата под дъбово дърво. Евън изглеждаше доволен от себе си. Макар на снимката да не си личеше, Алисън си спомняше, че ръката му си бе прокарала път под шортите и пликчетата й и стискаше дупето й.

Веднага след като тази снимка бе направена, двамата отидоха в апартамента му и се любиха на пода в хола. Тогава бе единственият път, когато го направиха с Алисън отгоре. Седеше разкрачена над него и се навеждаше напред към силните му ръце. А Евън мачкаше, стискаше и сучеше гърдите й, докато тя се гърчеше отгоре му като нанизана на кол.

Споменът за преживяното прокара топла тръпка през тялото на Алисън.

Тази вечер ще трябва да минеш без подобни изживявания, каза си тя. Макар и само тази вечер. Една вечер без секс, независимо колко силно го желаете и двамата. Иначе никога няма да разбереш дали става дума за нещо повече.

Сякаш сексът е възелът, който ни е държал заедно, помисли си тя. Трябва да го развържа поне веднъж, за да видя дали ще се отдалечим. За да видя дали има и друг възел на въжето, което ни свързва — възел, като например любов.