Читаем Плът полностью

Прищя му се да забие ножа, но не посмя. Джейсън щеше да се досети, че той го е сторил.

Докосвайки брадичката си с плоската страна на ножа, Роланд продължи да разглежда снимките.

Какво ще стане, ако й ги дам? Тогава може да ме остави на мира.

Ако й го предложа, ще разбере, че ме е страх.

Ще прекарам нощта в шибания ресторант и ще изкарам сто долара. Нищо сложно. А може да се окаже и забавно.

Забавно? Как ли пък не!

Нямаше избор. Ако се откаже, Дана ще разправи на всички какъв страхливец и лъжец е.

Ще измисля начин да й го върна.

Постави снимките обратно в плика.

Дочу приглушеното изсвирване на клаксон и трепна. Изправи се, зърна отражението си в стъклото на прозореца и изгаси лампата. Като се взря в тъмнината навън, различи силуета на фолксвагена костенурка на ъгъла. Беше Дана. На антената се вееше знаменцето.

Роланд отвори стъклената врата и се затича към колата. Беше се привел, сякаш дъждът беше тежък товар. Краката му джапаха в локвите по тротоара. Беше нахлузил тъмно таке и шушляково яке. Притискаше спалния чувал към гърдите си.

Дана се наведе през седалката, за да му отвори вратата.

След като се качи, той пусна спалния чувал между краката си, затвори вратата и свали малката раница от гърба.

— Чудесна нощ за твоето приключение — подметна Дана.

— Така е. Жалко, че няма гръмотевици и светкавици — обади се той. Звучеше напрегнат.

Дана отдалечи колата от ъгъла и пое през паркинга.

— Ще трябва да ми казваш накъде да карам.

— На Спринг стрийт завий надясно. Ще ти покажа къде да отбием.

Тя спря на изхода на паркинга, изчака няколко коли да минат и сви по Спринг стрийт. Валеше силно. Тя се наведе напред, за да вижда по-добре.

Роланд мълчеше.

Обикновено не спираше да говори.

— Страх ли те е? — попита Дана.

— Да, страх ме е. Чистачките ти въобще не струват.

— Разкажи ми по-подробно — настоя Дана.

Вместо да разчистват водата, чистачките я размазваха по предното стъкло и я превръщаха в непроницаемо петно.

— Не излязох тази вечер, за да загина в автомобилна катастрофа.

— Знам. Излезе, за да бъдеш убит в обитаван от дух ресторант.

— Обитаван от дух ли? И теб си те бива.

— Не мислиш ли, че е така? Нали ти ни разказа — на мен и на Джейсън, — че духовете се появяват, когато на някого му светят маслото прекалено бързо?

— Може.

— Ти беше. Връщахме се пеша, след като бяхме гледали посред нощ „Неканените“. Ти твърдеше, че човек се превръща в блуждаещ дух, когато още не знае, че е мъртъв. Душата му или не знам кое точно продължава да мисли, че още е жив. Не помниш ли, че така го обясни?

— Е, това е една от теориите.

— Тези двамата направо са ги помели снощи. Какво по-внезапно? Така че духовете им сигурно блуждаят наоколо, нали?

Роланд не й отговори.

— Фотоапаратът ми е на задната седалка. Може да успееш да ги заснемеш.

— На светофара завий наляво — промърмори той.

Дана погледна в огледалото за обратно виждане. Пътят зад нея беше пуст, затова намали. Отпред се задаваше пикап. Тя примижа от светлината на фаровете му. Той профуча край тях и изпръска вратата и прозореца от нейната страна. Тя направи завоя и пое дълбоко въздух. Пътят напред беше тъмен, ако се изключат няколкото улични лампи. От двете страни имаше къщи. Знаеше, че пътят води извън града, но не можеше да се сети за ресторанта.

— Ти не вярваш в духове — обади се Роланд.

— Но ти вярваш. Или това е само част от преструвката ти?

— Не ме е страх от тях.

— Виждал ли си някога дух?

— Не.

— Още не, а?

— Ако духовете съществуват, те са безобидни. Нищо не могат да ти направят.

— Имаш предвид, че не могат да ти прережат врата или нещо подобно, така ли? — Дана го погледна и се ухили.

— Те не могат да държат нож. Или пък каквото и да било. Те не са материални. Могат само да се появяват.

— И да те превърнат в бродещ маниак.

— Само ако те е страх от тях.

— А теб не те е страх, разбира се.

— Няма причина да ме е страх.

— Кого се опитваш да убедиш?

Роланд не отговори.

— На жената направо й размазали главата, нали така? — не спираше Дана. — Значи ли това, че и духът й ще бъде без глава?

— Не съм сигурен.

— Мислех, че си специалист по въпроса.

Дана видя, че напред няма повече къщи. От двете страни на пътя се ширеше пусто поле, из което тук-таме се забелязваха дървета.

— Къде е това място все пак?

— Почти стигнахме.

— Странно място за ресторант. Толкова настрани…

— Отбивката е след следващия завой. Там трябва да свиеш надясно.

— Не че знам много за тези неща — подхвана отново Дана, — но съм готова да се хвана на бас, че духът на мадамата ще е без глава. Просто така си мисля, нали разбираш?

— По-добре намали.

На върха на хълма, далеч пред тях, се появиха светлини от фарове. Огледалото за обратно виждане й показа, че зад тях няма никой. Тя натисна спирачката, но не виждаше никаква отбивка.

— Накъде?

Роланд посочи с ръка.

Пътят беше тесен, по-скоро приличаше на алея.