Майкъл Харви

Петият етаж

1

Тънката книжка с поезия се плъзна по бюрото ми и падна в скута й. Русата жена с безупречна фигура и разбит живот я взе в ръце.

— Нищо не разбирам — вдигна глава тя.

— На латински е — поясних аз. — Защо не свалиш тъмните очила?

— Защо не ми преведеш?

— Свали очилата.

Жената се подчини. Лявото й око беше кафяво и сълзеше, а дясното — затворено от огромна синина. Скулата под него предлагаше цветна палитра от мораво, синьо и жълто.

— Сега ясна ли ти е картинката? — попита тя.

— Поемата е написана от Катул. Казва се Odi et amo, в превод Мразя и обичам.

— Това ли е животът ми?

— Някои хора твърдят, че това е любовна поема, но грешат. В нея се говори за физическо насилие и за невъзможността да се измъкнеш, въпреки че вратата е широко отворена, а в ушите ти кънтят окуражителни викове.

— Не мога да се измъкна просто ей така. Не е толкова просто.

— Никога не е просто. Нека те попитам нещо. Как ще свърши това според теб?

Жената сведе очи към скута си.

— Ти си умна жена, Джанет. Знаеш как ще се развият нещата. Ще пострадаш зле, може и да умреш. Или…

— Или какво? — вдигна глава тя.

— Или той ще умре. И в двата случая това няма да е добре.

Устните й се превърнаха в тънка черта. Лицето на Джанет Удс никога не беше излъчвало мекота. Дори насинено и подуто, то беше красиво. Но не и меко.

— Какво искаш да направя? — попита тя.

— Същото, което и преди три месеца — да ми позволиш да те измъкна оттук. Още днес. Тейлър е на училище, нали?

Тя кимна.

— Добре. Ще я вземем, а после ще ви закарам на сигурно място. За него ще знаем само аз, ти и малкото ти момиченце. След това ще се свържа със съпруга ти, за да му обясня състоянието на нещата.

— Джони никога няма да се съгласи!

— Не е нужно съгласието му, Джанет. Достатъчно е само да ме изслуша.

Тя се поколеба, после бавно поклати глава.

— Не мога. Поне засега.

Облегнах се назад и погледнах към прозореца. Следобедното слънце беше намерило пролуки през щорите. Тънките му лъчи осветяваха миниатюрните прашинки във въздуха.

— Не го приемай лично, Майкъл.

— Моля? — попитах аз, обръщайки се отново към нея.

Джанет изпи последната глътка кафе „Старбъркс“ от картонената чаша, която беше донесла със себе си, и я пусна в кошчето. После кръстоса крака и въздъхна.

— Казах да не го приемаш лично.

— Какво означава това?

Тя сви рамене. Очите й се плъзнаха по бедрото й и спряха на обувката.

— Ами не знам.

Замълчах и си поех въздух през носа. Възцари се мълчание. Старите приятели са кофти клиенти. А когато става въпрос за нещо повече от старо приятелство, нещата значително се влошават. Замислих се за безвъзвратно отминалите неща между нас, но това не ме доведе доникъде. Приведох се, опрях пръсти върху плота и се усмихнах.

— Какво ще кажеш за един обяд?

Джанет затвори книжката и пак си сложи тъмните очила.

— Звучи ми добре.

— Тогава да вървим — надигнах се аз. — Наблизо откриха едно ново заведение.

Тя стана и се насочи към вратата. Движеше се доста сковано за жена, едва прехвърлила трийсет. Помислих си, че Джони Удс вероятно я използва за боксова круша, но не казах нищо.

Излязохме от офиса и тръгнахме по коридора. Спрях насред път, клиентката ми също.

— Какво? — попита тя, без да вдига поглед от обувките си.

— Нека се свържа с него, поне веднъж. Ще направя така, че да изглежда случайно.

— Каква полза?

— Може би ще се сближим. И ще успея да го вразумя.

Джанет разтърка скулата си. Пръстите й бяха тънки и издължени. Състарени, но не от годините. После ръката й се спусна обратно, раменете й леко се присвиха.

— Не бива да разбере, че съм наела частен детектив.

— Ясно.

Тя кимна и продължи напред. Това не беше всичко, което исках. Всъщност дори не се доближаваше до него. Но все пак беше някакво начало.

2

Паркирах на втора линия на Мичиган Авеню, пуснах аварийните и врътнах копчето на радиото. Потупвах волана в такт с „Вземи ме“ на „А-ха“, питайки се къде изчезна вътрешният ми „Лед Зепелин“. След известно време Фред Джейкъбс излезе от сградата на „Трибюн“.