Читаем Пантерата полностью

Чет обаче беше прекарал тук много време и сигурно бе обезсърчен и го натискаха за резултати. Освен това разполагаше с повече информация за Пантерата от нас, включително и с психологическия профил на кучия син. Както понякога се случва при дълги разследвания, разследващият бива обсебен от престъпника и започва да гледа на него като на причина за всичките си проблеми. Малко е сложно, но съм минал през това. Другото, което ми хрумна, бе, че Чет, който отначало се бе проявил като малко флегматичен, сега бе изключително възбуден, сякаш някой бе завъртял някакъв ключ в него. Или може би катът започваше да му действа. Или пък омразата.

— Тази атака така и не бе отмъстена напълно — продължи Чет. — Но ще бъде. Тези копелета, в това число и господин ал Дервиш, ще научат, че има цена за плащане.

— Знаят го — увери го Кейт. — И са готови да я платят.

— А ние сме готови да ги накараме да продължат да плащат.

Вече бе на вълна отмъщение, което бе добре по отношение на терористите, но може би не чак толкова по отношение на г-ца Мейфийлд, която бе видяла сметката на негов колега. Но това беше друга тема и вероятно не влизаше в днешния дневен ред.

Не бях сигурен, че съм преценил добре този тип, но не се съмнявах, че Бък го познава, макар че и той невинаги споделяше всичко, което знае.

Чет беше казал, че е тук от атентата срещу „Коул“, но не го помнех. От друга страна, шпионите се появяваха и изчезваха, летяха до Сана, Джибути, Оман, Катар, Бахрейн и Саудитска Арабия. И дори когато бяха в „Шератон“ в Аден, бяха почти невидими. Част от мистерията около тях.

Сигурно работата им е самотна и често оприличавам служителите от ЦРУ на вампири, които се срещат само с други вампири и нямат приятели хора. Не е любезно от моя страна. Може би завиждам на ЦРУ.

Чет продължи историята си за инцидента с „Коул“:

— Първите агенти на ФБР, изпратени в Йемен в отговор на атаката срещу „Коул“, работеха в много враждебна обстановка. Когато слязоха от самолета на летището в Аден, бяха посрещнати от йеменски войници с насочени към тях калашници. Бях с тях — добави той. — И мога да ви кажа, че си помислихме, че ще се стигне до престрелка направо на пистата. Задници.

Значи Чет бе поредният гаден американец, който не харесва йеменците. Как ще спечелим тази война срещу тероризма, ако не спечелим сърцата, умовете и доверието на ислямските си съюзници? Нали така? Вярно, те наистина са задници. Но наши задници.

Освен това бях сигурен, че Чет е бил много уплашен в деня, когато се е озовал срещу много и въоръжени до зъби йеменски войници. А когато позволиш нещо или някой да те уплаши, обикновено след това здравата се разгневяваш. И искаш да си възвърнеш мъжествеността — като убиеш някого. Също като по улиците на Ню Йорк с лоша слава. Може би това също имаше своята роля.

— Членове на йеменския парламент призоваваха за джихад срещу Америка — продължи той; — Сякаш ние бяхме направили нещо лошо. И тези призиви се предаваха всеки ден по радиото и телевизията. Повечето американци тук, туристи, работници в петролните инсталации и бизнесмени, бързо напуснаха страната.

— Посолството беше затворено и изпратихме по-голямата част от второстепенния персонал в Оман или Рияд — уведоми ни Бък.

Чет кимна и продължи:

— Йеменското правителство даваше противоречиви сигнали. Казаха, че нямат нищо против да вкараме още хора, а когато дойдохме тук, започнаха да ни заплашват.

— В правителството имаше много объркване и паника — обясни Бък.

В нашето или в тяхното?

След това Чет разказа една страшна история, която бях чувал и при предишното си идване.

— На американския екип бяха отпуснати двата етажа на „Шератон“, но една нощ хотелът беше обсаден от няколкостотин мъже, облечени в традиционно облекло, макар да пристигнаха с военни джипове и да бяха въоръжени с армейско оръжие. Веднага познахме, че са маскирани йеменски войници и може би хора от СПС. — Замълча за момент, явно припомняйки си онази нощ. — Заехме отбранителни позиции на покрива и партера и не позволихме на нито един от арабските гости да напусне хотела. Вътре все още имаше неколцина западни туристи, но те се страхуваха да се махнат, така че им дадохме пистолети за самозащита. Всички си мислехме, че ще умрем… Командирът на морските пехотинци даде само една заповед: „Вземете ги със себе си“.

Точно така. Никакво предаване. Никакви американски заложници. И когато дойдох в „Шератон“, заповедта още бе в сила. Вземете ги със себе си.

Известно време никой не проговори. Лодката продължаваше към плажа на „Шератон“. Погледнах Кейт, която като че ли бе започнала да гледа с други очи на положението тук, а може би и на съпруга си, който бе прекарал цял месец на това опасно място. Съвсем не всичко се изчерпваше с плажния волейбол, скъпа.

За Бък и Бренър историите на Чет не бяха нищо ново, но пък може би засилиха решимостта им да си свършат работата и да се разкарат оттук. При всяко изпълнение на опасен дълг идва момент, когато осъзнаваш, че си изразходвал отпуснатия ти късмет.