Читаем Пактът „Касандра“ полностью

На вратата на кабинета му нямаше табелка, само вътрешен номер на Пентагона: 2Е377. Ако някой попиташе за него, малкото му колеги, които го бяха виждали, биха го описали като мъж малко над шестдесетте, среден на ръст, невзрачен, без каквито и да било особени белези, с изключение на дългия нос и очилата с метални рамки. Вероятно някои биха се сетили да споменат строгите му, вечно смачкани костюми, а може би дори навика бегло да се усмихва, докато върви по коридора. Сигурно бяха чували, че понякога викат Клайн при началниците или пред конгресната комисия. Но това лесно се обясняваше с високата му длъжност. Някои може би знаеха също, че му е поверено да се грижи за имотите, от които Пентагонът притежава дял или наема по целия свят. На това можеше да се дължи фактът, че рядко го виждаха да се мярка наоколо. Всъщност не беше лесно да се каже кой е Натаниъл Клайн или с какво се занимава.

В осем часа вечерта Клайн все още седеше на бюрото в скромния си офис, който по нищо не се отличаваше от останалите в крилото. Той го беше доукрасил с няколко лични вещи: карти на света, тъй както са си го представяли картографите през XVI век; антикварен глобус върху поставка и голяма снимка на Земята от Космоса, поставена в рамка.

Макар малцина да го знаеха, но вкусът на Клайн към световните мащаби идваше пряко от настоящата му длъжност: да бъде очи и уши на президента. От своя офис без табелка на вратата той ръководеше организация със свободна структура, известна като Приют Едно. Създадена от президента след ужасяващия проект „Хадес“, Приют едно играеше ролята на предупредителна алармена система и възможност за таен отпор на държавния глава.

Тъй като Приют едно работеше извън обсега на обичайната за военното разузнаване бюрокрация и далеч от зоркия поглед на Конгреса, тя нямаше нито официална организация, нито щаб. Вместо акредитирани оперативни служители Клайн наемаше мъже и жени, които наричаше „променливи числа“ — доказани специалисти в своите области, по някакво стечение на обстоятелствата изпаднали от оборота на обществения живот. Повечето — но със сигурност не всички — притежаваха известна военна подготовка, бяха носители на множество отличия и награди, но поради търкания с началството бяха предпочели да подадат оставка. Имаше и цивилни: бивши следователи — държавни и федерални; лингвисти, говорещи свободно по десетина езика; лекари, обиколили света и свикнали с най-тежки условия на живот. Най-добрите от тях — като полковник Джон Смит — принадлежаха към двата свята.

Всички притежаваха едно качество, чиято липса бе накарала Клайн да отхвърли доста от потенциалните служители: животът им беше само техен. Имаха малко или никакви роднини, малко отговорности и професионална репутация, която би задоволила и най-строгите изисквания. Това бяха неоценими предимства за човек, изпратен в опасна мисия на хиляди мили далеч от дома.

Клайн затвори папката с доклада, който четеше, свали очилата си и потърка уморените си очи. Възнамеряваше да се прибере у дома, където да го посрещне неговият кокер-шпаньол Бък и с наслада да обърне един пръст малцово уиски, след което да хапне от вечерята, оставена във фурната от прислужницата. Тъкмо се канеше да стане, когато вратата между кабинета му и съседната стая се отвори.

— Натаниъл?

Беше елегантна жена, няколко години по-млада от него, със светли очи и прошарена руса коса, прибрана на кок. Носеше син делови костюм, чиято строгост се подчертаваше от перлена огърлица и филигранна златна гривна.

— Мислех, че си си отишла, Маги.

Маги Темпълтън беше негова секретарка през десетте години, откак работеше в Агенцията за национална сигурност.

— Кога за последен път съм си тръгвала преди теб? — Тя вдигна старателно изскубаните си вежди. — Добре, че не го направих и сега. Ела да видиш нещо.

Клайн я последва в съседната стая — голяма компютърна зала, пълна с монитори, сървъри и периферни устройства, снабдени с най-модерния правителствен софтуер. Клайн се възхити на сръчността и бързината, с която Маги работеше върху клавиатурата. Приличаше на виртуозно изпълнение на концертиращ пианист.

Освен президента единствено Маги Темпълтън беше наясно с какво точно се занимава Приют едно. Тъй като знаеше, че ще има нужда от опитен и сигурен човек за своя дясна ръка, Клайн бе настоял тя да започне работа с групата от самото начало. Маги беше работила за него в Агенцията за национална сигурност и имаше над двадесетгодишен опит като главен администратор в ЦРУ. Но най-важно за Клайн бе, че тя е част от семейството. Маги беше сестра на Джудит, неговата съпруга, която бе починала от рак преди години. Самата Маги бе изстрадала достатъчно: мъжът й, таен агент на ЦРУ, не се завърна от мисия в чужбина. Съдбата беше отредила Маги и Клайн да останат единствените роднини.

Маги почука по екрана с елегантно оформения си нокът.

„ВЕКТОР ШЕСТ.“