Читаем Пайнс полностью

Създанието удари едно от онези под него с достатъчна сила, за да го повлече със себе си; двете се стовариха заедно върху третото и всички полетяха с писък две дълги секунди преди да излетят от долния отвор на комина, след което паднаха от корниза и се понесоха надолу към скалите, където се размазаха и останаха да лежат в плетеница от неестествено огънати крайници и разбити черепи.

Итън излезе от комина и присви очи към ярката повърхност, която сега се намираше само на няколко стъпки над главата му.

Намираше се най-малко на трийсет метра над дъното на каньона и стомахът му се бунтуваше. Оттук вече виждаше, че отсрещната стена се издига на още сто и петдесет или сто и осемдесет метра до остър като бръснач хребет, който сам по себе си изглеждаше непреодолим.

Ако с тази стена беше същото, спокойно можеше да скочи надолу, защото вече нямаше сили да изкачи и петдесет метра, какво оставаше за сто и петдесет.

Двете останали при стената създания му се озъбиха безсилно. Вместо да последват другите в комина, те се катереха покрай него, от двете му страни; напредваха по-бавно, но все още бяха живи и сега се намираха на десет метра под него.

Итън се надигна и се хвана за един корниз под блестящия метал, опря лакти на него и се набра. Озова се срещу стоманен отдушник, който стърчеше на няколко сантиметра от скалата. Беше с квадратно сечение, със страна около шейсет сантиметра; точно под него се въртяха перките на вентилатор.

Отдолу се чу стържене на нокти по камък.

Итън сграбчи краищата на отдушника и задърпа. Той не помръдна — беше заварен за въздухопровода под него.

Итън се изправи на корниза и зашари с ръце по стената, докато не намери онова, което търсеше — голямо, десеткилограмово парче гранит, което беше готово да падне.

Вдигна го и го стовари с все сила върху отдушника там, където той се съединяваше с въздухопровода.

Спойката се разпадна и горният ляв ъгъл на отдушника се освободи.

Създанията вече бяха на три метра под него — толкова близо, че долавяше миризмата на гнило от последната им жертва, подобно на някакъв гаден одеколон.

Итън отново вдигна камъка и го стовари върху десния ъгъл.

Отдушникът се отчупи и полетя надолу, като отскочи от скалата и едва не улучи едно от създанията.

Единственото, което стоеше между Итън и мрака на вентилационната шахта, бяха перките на поемащия въздух вентилатор.

Той заби камъка между тях и спря въртенето им.

Три яки удара освободиха напълно вентилатора от гнездото му. Итън го сграбчи за перките и го метна в пропастта.

Взе камъка, вдигна го високо и го пусна върху по-близкото създание точно когато ноктите му достигнаха корниза.

То полетя с писък.

Другарят му го проследи с поглед, докато не падна на дъното, след което отново се обърна към Итън.

Итън се усмихна.

— Ти си следващият.

Създанието го изгледа и наклони глава настрани, сякаш можеше да го разбере или най-малкото се опитваше. Беше прилепнало за скалата точно под корниза, съвсем близо. Итън го зачака да продължи, но то не помръдна от мястото си.

Итън се завъртя и огледа стената в търсене на още някой камък, но не намери нищо.

Когато се обърна, чудовището още беше на стената. Приготвяше се.

Итън се запита дали да не се покатери още нагоре, докато не намери достатъчно голям камък.

„Лоша идея. После ще трябва да се спускаш обратно до корниза.“

Приклекна и развърза лявата си кубинка. Свали я, след което се зае с дясната.

Вдигна я — далеч не беше тежка като камък, но може би щеше да свърши работа. Грабна я за петата и замахна драматично, като гледаше в млечнобелите очи на чудовището.

—       Знаеш какво следва, нали?

Престори се, че хвърля.

Създанието не трепна и не полетя от скалата, както се беше надявал, а се прилепи още по-плътно до нея.

Следващият път не беше лъжлив ход, но Итън запрати кубинката толкова силно, че тя профуча над главата на създанието и полетя надолу в каньона.

Той вдигна втората кубинка, прицели се и хвърли Директно попадение в лицето.

Кубинката отскочи и се понесе надолу, а съществото, все още лепнало се за скалата, погледна Итън и изсъска.

— Колко дълго ще издържиш, а? — попита го Итън.

— Сигурно вече се уморяваш. — Той се престори, че му подава ръка. — Ще ти помогна. Само трябва да ми се довериш.

Начинът, по който го гледаше съществото, беше изнервящ — в очите му определено се четеше интелигентност, която беше още по-плашеща, защото той нямаше представа докъде стига тя.

Итън седна на скалата.

—       Аз съм тук — каза. — Докато не паднеш.

Загледа как сърцето му бие.

Как мига.

— Адски грозен скапаняк си, да знаеш. — Итън се изкиска. — Съжалявам. Не се сдържах. От един филм е. Сериозно, що за твар си ти?

Минаха петнайсет минути.

Вече бе късен следобед.

Слънцето започваше да клони към залез, дъното на каньона вече беше в сянка.

Тук горе беше студено.

Появиха се малко облаци, но бяха рехави и изчезнаха в кристалносиньото небе като мимолетна мисъл.