Читаем Пайнс полностью

През малките пролуки между дъските проникващ ослепително ярките лъчи на иракското слънце.

Жегата е убийствена, потта избива от всяка пора на тялото му.

Хиперреалността на момента става непоносима. Итън е замаян от възприятията.

Кучешки лай отвън.

Далечен смях на деца.

Зловещо тракане на стрелба на километри оттук, подобно на песента на щурци.

Бръмчене на муха около лявото му ухо.

Миризма на масгуф някъде наблизо.

Писъци някъде в недрата на този комплекс от постройки.

„Никой не знае, че съм тук. Поне никой, който би могъл да ми помогне.“

Мислите му се насочват към Тереза, която е бременна у дома, но силата на емоциите и носталгиг ята е непоносима в светлината на онова, което го очаква. Изкушението да повтори наум последния им разговор е мъчително, но той знае, че подобно нещо ще го пречупи.

„Не мога да се обръщам натам. Още не. Може би в последните ми мигове.“

Итън вдига химикалката.

„Трябва да занимавам ума си с нещо. Не мога до седя тук и да мисля какво предстои.

Защото той иска точно това.

Защото това е целта му.“

Нещо рязко го изтръгна от сънищата за войната.

В продължение на цяла минута нямаше представа къде е, едновременно треперещ от студ и изгарящ от треска.

Надигна се, протегна ръце в тъмното и когато пръстите му докоснаха каменните стени на нишата, вътрешният му компас заработи и ужасът, в който се бе превърнал животът му, го заля с пълна сила.

В съня си беше изритал дрехите настрани и те лежаха пръснати върху камъка до него, студени и влажни. Итън ги просна, за да могат да изсъхнат по-добре, и запълзя напред, докато не стигна до ръба на нишата.

Дъждът беше спрял.

Нощното небе кървеше със звездна светлина.

Никога не бе проявявал какъвто и да било интерес към астрономията, но сега откри, че търси познати съзвездия и се пита дали звездите са си по местата.

„Това ли е небето, което съм виждал винаги?“

Реката пееше на петнайсет метра под него.

Загледа се надолу към водата и когато ги видя, кръвта му замръзна.

Първият му подтик бе да се скрие в нишата, но успя да се овладее — всяко рязко движение можеше да привлече вниманието им.

„Кучи синове, проследили са ме.

В края на краищата са пресекли реката.“

Бяха долу сред гигантските борове до реката, така добре скрити в сенките, че не можеше да прецени броя им.

Със скоростта на охлюв, сантиметър по сантиметър, Итън изпълзя обратно в нишата, снишен, опрял гърди в ледената скала. Надникна предпазливо през ръба.

Бяха изчезнали в сенките и за момент, като се изключи реката, светът бе абсолютно неподвижен.

Итън започна да се пита дали наистина е видял нещо. Като се има предвид през какво беше преминал през последните пет дни, халюцинирането щеше да е съвсем в реда на нещата.

Трийсет секунди по-късно те се появиха от сянката па дърветата сред изпотрошените скали в началото на склона.

„Какво, по…?“

Беше само едно и макар да бе с размерите на човек, не се движеше като човек — преодоляваше скалите на четири крака, без козина и бледо под светлината на звездите.

Металически вкус — продукт на страха — изпълни устата на Итън, когато осъзна, че пропорциите му са абсолютно сбъркани. Ръцете изглеждаха два пъти по-дълги от нормалното.

Съществото вдигна глава и дори от това разстояние Итън видя прекалено големия нос, вдигнат към небето.

Душеше.

Итън изпълзя колкото се може по-навътре в нишата, където се сви и затрепери, обгърнал краката си с ръце и ослушващ се за приближаващи стъпки или преобърнати камъни.

Но единственото, което чуваше, беше шумът на реката и следващия път, когато рискува да надникне навън, онова, което видя — или което му се беше привидяло — го нямаше.

През последните няколко часа от нощта сънят така и не го споходи.

Беше прекалено премръзнал.

Болката беше твърде силна.

Бе твърде ужасен от всичко преживяно, за да се потопи отново в сънища.

Лежеше върху скалата, обхванат от едно-единствено желание. От една-единствена нужда.

Тереза.