Читаем Пайнс полностью

—       Първите три пъти се уплаших. На четвъртия събрах кураж и го направих. Денем винаги държах чипа у мен. Носех го като всички останали. И шантавото беше, че на моменти това ми се струваше почти нормално. Можех да гостувам на някого на вечеря или да ходя на съседско парти и имах чувството, че винаги е било по този начин, а предишният ми живот е сън. Започнах да разбирам как хората могат да приемат дивота си и Уейуърд Пайнс.

Нощем, след като смяната ми свършваше, се прибирах у дома, оставях чипа на леглото си, където би трябвало да бъда, и излизах. Всяка нош тръгвах в различна посока. И винаги попадах в задънени улици. На север, изток и запад са онези високи отвесни скали. Изкачвах се трийсетина метра по тях, но корнизите винаги ставаха все по-тесни и нямаше за какво да се задържа или стигах до място, след което просто не ми стискаше да продължа. В подножието на скалите попаднах на доста скелети — стари счупени кости. Човешки. На хора, които са се опитвали да се изкачат и са падали.

Когато излязох за четвърти път, тръгнах на юг по главния път, по който бях пристигнала в Уейуърд Пайнс. Открих онова, което си открил и ти — че той просто обръща обратно към града, че прави безкраен кръг. Аз обаче продължих на юг през гората. След по- малко от километър стигнах до оградата.

—       Ограда ли?

Туптенето в крака му беше станало непоносимо, по-лошо и от болката от разреза на Бевърли. Итън разхлаби тиксото.

—       Беше висока шест метра и минаваше през гората в двете посоки, до където ми стигаше погледът. Отгоре имаше бодлива тел и бръмчеше, сякаш по нея течеше ток. На всеки петнайсет метра имаше предупредителен надпис. „Върнете се в Уейуърд Пайнс. Отвъд тази точка ще умрете.“

Итън отново уви тиксото около крака си.

Туптенето беше отслабнало и все още го болеше, но болката бе притъпена.

— Намери ли начин да я преодолееш?

—       Не, утрото наближаваше и си помислих, че ще е по-добре да се върна в града. Но когато се обърнах да си вървя, пред мен стоеше човек. Изплаши ме до смърт, когато видях кой е.

—       Онзи, който ти е казал чипа ли?

—       Именно. Каза, че ме е следил. Всяка нощ, когато съм излизала.

—       Кой беше той? — попита Итън и макар че не можежеше ди е сигурен на слабата светлина, по лицето на Бевърли като че ли премина сянка.

—       Бил.

По тялото на Итън преминаха тръпки, сякаш от слаб ток.

—       Каква беше фамилията на Бил? — попита той.

—       Евънс.

—       Господи.

—       Какво?

—       Евънс беше мъртвецът в къщата. Онази, към която ме насочи.

—       Да. Исках да те накарам да разбереш от самото начало колко опасно е това място.

—       Посланието е получено. Евънс беше един от агентите на Сикрет Сървис, които трябваше да издиря в Уейуърд Пайнс.

—       Не знаех, че е от Сикрет Сървис. Не ми каза нищо за онова, което наричахме „нашия живот преди“.

—       Как умря той?

—       Бевърли вдигна фенерчето от пода. Светлината му бързо започваше да отслабва.

—       Изключи го.

—       Настъпи пълен мрак.

—       Чуваше се само шепотът на дъжда и нищо повече.

—       Случи се в нощта, когато се опитахме да избягаме. Още не разбирам как точно са научили, защото оставихме микрочиповете си в леглата, както го бяхме правили толкова пъти преди. Срещнахме се на уреченото място с екипировка и провизии… но така и не ни се удаде шанс.

Итън долови мъката в гласа и.

—       Трябваше да тръгнем в различни посоки — каза тя. — Аз се върнах в къщата си, но иего го хванаха. Разкъсаха го на парчета.

—       Кой го е разкъсал иа парчета?

— Всички.

—       Кои вси…

—       Целият град, Итън. Аз… от къщата ми го чувах как крещи, но нищо не можех да направя. Накрая разбрах. Осъзнах какво държи всички тук.

Мълчанието се проточи дълго, много дълго.

—       Така и не стигнах до оградата — каза накрая Итън.

—       Но навлязох в гората при завоя на пътя южно от града. Стана снощи. И се кълна, че чух нещо.

—       Какво?

—       Писък. Или вик. Може би нещо средно. И най-шантавото беше, че имах чувството, че съм го чувал и преди. В сън. Или в друг живот. Изпълни ме с ужас на някакво животинско ниво, подобно на аш на вълк. Нещо вкоренено дълбоко в теб. Единствената ми реакция беше да побягна. А сега ти ми разказваш за електрическа ограда и се питам — защо е там? За да ни държи тук ли? Или да държи нещо извън нея?

Отначало Итън си помисли, че звукът е само в главата му — някакъв вторичен ефект от упойката на сестра Пам или травмите от побоя на Поуп и всичко, което бе преживял след това.

Но звукът бързо се засилваше.

Нещо звънеше.

Не.

Много неща звъняха.

Стотици и стотици.

— Какво е това? — попита той и се изправи с мъка.

Бевърли вече беше при вратата и се мъчеше отвори. Пантите заяждаха, а после в криптата изведнъж нахлу по-студен въздух и звукът се засили още повече.

Итън осъзна какво е това.

Звук от петстотин телефона, събудени едновременно и изпълващи долината с високия си зловещ звън.

—       О, Господи — промълви Бевърли.

— Какво е това?

—       Започна по същия начин в нощта, в която умря Бил.

—       Не разбирам.