Читаем Пайнс полностью

При хубаво време оттук се разкриваше гледка на много километри наоколо, с морето триста метра под тях.

Днес върхът бе обвит в мъгла.

Тя се свлече на мократа трева, скри глава между коленете си и продължи да плаче.

Чуваше единствено трополенето на капките по качулката на дъждобрана си и нищо друго.

Бен седна до нея и тя го прегърна.

— Добре се представи в прехода, приятел. Как си?

—       Добре, предполагам. Това ли е?

—       Да, това е. Щеше да виждаш много по-надалеч, ако не беше мъглата.

—       И сега какво ще правим?

Тя избърса очи и си пое треперливо дъх.

—       Сега ще кажа няколко думи за татко ти. Може би и някои от другите ще направят същото.

—       Аз трябва ли да го правя?

—       Само ако искаш.

—       Не искам. Това не означава, че не го обичам.

—       Зная.

—       Искаш ли да говоря за него?

—       Не и ако това ще те накара да се почувстваш неудобно.

Тереза затвори очи и се опита да се вземе в ръце.

Изправи се с мъка.

Приятелите й бродеха сред папратите и духаха в дланите си, за да ги стоплят.

На върха беше сурово, силните пориви вълнуваха папратите като зелено море и беше толкова студено, че дъхът им излизаше на пара.

Тя извика приятелите си и всички те се събраха накуп, сгушени срещу дъжда и вятъра.

Тереза разказа как двамата с Итън бяха излезли на излет на полуострова няколко месеца след като започнаха да се срещат. Бяха отседнали в Порт Анджелис и един късен следобед случайно бяха попаднали на пътеката до Страйпид Пийк. Изкачиха върха по залез слънце в един ясен и тих ден и докато тя гледаше към пролива към Южна Канада, Итън коленичи пред нея и й предложи.

Беше купил пръстена играчка сутринта от автомат в някаква бакалия. Призна, че изобщо не е планирал подобно нещо, но че по време на излета е осъзнал, че иска да прекара остатъка от живота си с нея. Каза й, че никога не е бил по-щастлив от този момент, на върха на тази планина, с ширналия се под тях свят.

— Аз също не се бях замисляла за това — каза Тереза, — но приех и двамата стояхме тук и гледахме как слънцето залязва в морето. С Итън винаги говорехме, че трябва да дойдем отново някой уикенд, но знаете поговорката за живота и плановете. Както и да е, имахме нашите съвършени моменти… — Тя целуна сина си по темето. — … Както и не толкова добри, но си мисля, че Итън никога не е бил по-щастлив, по-безгрижен и по-изпълнен с надежда за бъдещето, отколкото онази вечер на върха на тази планина преди тринайсет години. Както знаете, обстоятелствата около изчезването му… — Тя млъкна, за да сподави бурята от емоции, която чакаше, винаги чакаше. —… Е, така и не получихме тяло, прах или каквото и да било. Но, — усмихна се през сълзи — все пак донесох това,

Тя извади стар пластмасов пръстен от джоба си. Златната боя отдавна се беше олющила, разклатените щипци все още държаха парченцето стъкло с цвят на изумруд. Някои от присъстващите вече също плачеха.

— Накрая ми подари пръстен с диамант, но ми се струваше подобаващо, ако не и по-пестеливо, да донеса този. — Тереза извади градинска лопатка от раницата си. — Искам да оставя тук нещо близко за Итън и ми се струва, че този пръстен е подходящ. Бен, би ли ми помогнал?

Тереза коленичи и разчисти папратите, докато не видя пръстта.

Беше омекнала от дъжда и лопатата лесно потъваше в нея. Тя изкопа няколко буци земя и даде на Бен да направи същото.

—       Обичам те, Итън — прошепна Тереза. — И ми липсваш ужасно.

После пусна пръстена в плиткия гроб, зарови го с буците пръст и го заравни с опакото на лопатата.

Същата вечер в дома им в Куин Ан Тереза направи парти.

Напълни къщата с приятели, познати, колеги и много пиячка.

Основната група приятели, вече отговорни и кротки професионалисти, а навремето диви и склонни към крайности, по пътя се бяха зарекли да купонясват още веднъж в памет на Итън.

Спазиха думата си.

Пиха като смоци

Разказваха истории за Итън.

Смяха се и плакаха.

В десет и половина Тереза стоеше иа верандата, която гледаше към малкия заден двор, а в редките ясни дни и към силуета на Сиатъл и тежката бяла маса на Маунт Рейниър на юг. Тази нощ сградите от центъра на града се губеха в мъглата и единствено неоновото сияние издаваше присъствието им.

Тя се облегна на на перилата, пушеше цигара с Дарла — нещо, което не беше правила от колежа — и пиеше петия си джин с тоник за вечерта. Не беше поглъщала толкова алкохол от цяла вечност и знаеше, че ще си пати на сутринта, но точно в момента се наслаждаваше на тази чудесна мека тапицерия, която я предпазваше от острите ръбове на реалността — останалите без отговор въпроси, страха, който не я напускаше нито за миг. Който изпълваше сънищата й.

— Ами ако не платят застраховката му живот? — обърна се тя към Дарла.

—       Защо им е да го правят, скъпа?

— Поради липса на доказателство за смъртта му.

—       Това е нелепо.

—       Ще трябва да продам тази къща. Не мога да изплащам ипотеката със заплата на помощник-адвокат.

Ръката на Дарла докосна нейната.