Читаем Пайнс полностью

Сградите в центъра се издигаха над боровете няколко преки по-нататък и за първи път дочу шума на движещи се коли, далечни гласове, бръмчене на вентилационни системи.

Замръзна насред улицата и неволно наклони глава настрани.

Взираше се в пощенската кутия пред двуетажна викторианска къща, боядисана в червено и зелено.

По-точно не в кутията, а в името върху нея.

Сърцето му заби по-бързо, макар да не разбираше защо.

МАКЕНЗИ

—      Макензи.

Името не му говореше нищо.

—      Мак…

Но първата сричка му говореше. Или по-скоро предизвикваше някаква емоционална реакция.

—      Мак. Мак.

Той ли беше Мак? Това ли бе името му?

—      Казвам се Мак. Здрасти, аз съм Мак, приятно ми е да се запознаем.

Не. Начинът, по който думата се оформяше в устата му, не беше естествен. Не беше като нещо негово. Ако трябваше да е честен, не му харесваше никак, защото събуждаше…

Страх.

Ама че странно. Незнайно защо, думата предизвикваше страх.

Може би някой на име Мак го е наранил?

Продължи нататък.

След още три преки стигна до ъгъла на Главната и Шеста улица, където седна на сянка на една пейка и пое бавно и внимателно дъх. Огледа улицата, отчаяно мъчейки се да открие нещо познато.

Не се виждаха магазини от търговски вериги.

Имаше аптека на отсрещния ъгъл.

И кафене до нея.

До кафенето се издигаше триетажна постройка с козирка, от която висеше табела:

ХОТЕЛ „УЕЙУЪРД ПАЙНС“

Ароматът на печено кафе го издърпа от пейката. Вдигна очи и видя заведение на име „Димящото зърно“ нагоре по улицата, което явно бе източникът.

Хм.

Предвид всичко останало, информацията не беше от най-полезните, но изведнъж го осени, че обича хубавото кафе. Умираше си за него. Още едно малко парче от пъзела, който съставляваше самоличността му.

Отиде до кафенето и отвори мрежестата врата. Заведението бе малко и старомодно; достатъчно беше само да подушиш, за да разбереш, че тук се предлага превъзходна стока. На бара отдясно имаше еспресо машини, кафемелачки, смесители, бутилки с подправки. Трите високи стола бяха заети. Покрай отсрещната стена имаше няколко канапета и столове. Рафт книги с избелели меки корици. Двама старци водеха шахматна война с фигури от различни комплекти. По стените висяха местни произведения на изкуството - серия черно-бели автопортрети на някаква жена на средна възраст, чието лице се повтаряше на всяка снимка. Единствено фокусът на обектива се променяше.

Стори му се, че когато барманката на двайсет и няколко най-сетне го забеляза, в красивите й очи се мярна ужас.

„Дали ме познава?“

Видя отражението си в огледалото зад касовия апарат и незабавно разбра какво е предизвикало отвращението й — лявата половина на лицето му беше почерняла, а окото му така се бе подуло, че беше почти затворено.

„Господи. Някой здравата ме е пребил“

Като се изключи ужасната синина, не изглеждаше зле. Прецени, че е висок към метър и осемдесет, метър и осемдесет и пет. Къса черна коса и двудневна брада, плъзнала като сянка по долната половина на лицето му. Яко мускулесто тяло, ако можеше да се съди по сакото и опънатата по гърдите му риза. Хрумна му, че прилича на рекламен или търговски агент — вероятно с поразителен профил, когато е избръснат и излъскан.

—      Какво желаете? — попита барманката.

Беше готов да убие за чаша кафе, но нямаше нито цент на свое име, каквото и да бе то.

—      Добро кафе ли правите тук?

Младата жена като че ли се обърка от въпроса му.

—      Ъъъ, да.

—      Най-доброто в града?

—      Това е единственото кафене в града, но иначе, да, кафето ни направо размазва.

Мъжът се наведе над тезгяха.

—      Познавате ли ме? — прошепна той.

— Моля?

— Познавате ли ме? Идвал ли съм друг път тук?

— Нима не знаете дали сте идвали тук?

Той поклати глава.

Тя го изгледа за момент, сякаш се възхищаваше на искреността му и се мъчеше да определи дали този тип със сменена физиономия е просто луд, или я поднася.

— Не помня да съм ви виждала преди — каза най-сетне тя.

—      Сигурна сте.

—      Е, това все пак не е Ню Йорк.

—      Добър довод. Отдавна ли работите тук?

—      От малко повече от година.

— И не съм редовен посетител или нещо подобно?

—      Определено не сте редовен.

—      Мога ли да ви попитам още нещо?

—      Разбира се.

—      Кое е това място?

—      Да не искате да кажете, че не знаете къде се намирате?Той се поколеба. Част от него не искаше да признае подобна пълна и тотална безпомощност. Когато най-сетне поклати глава, барманката сбърчи чело, сякаш не можеше да повярва на въпроса.

— Не ви поднасям — каза той.

—       Това е Уейуърд Пайнс, Айдахо. Лицето ви… какво се е случило?

— Аз… честно казано, още не зная. В града има ли болница? — Докато задаваше въпроса, нещо злокобно премина през него.

Някакво смътно предчувствие?

Или дълбоко заровен спомен, прокарващ леден пръст по гръбнака му?

— Да, на седем пресечки на юг. Би трябвало да сте в спешното отделение. Мога да ви извикам линейка.

— Не е необходимо. — Той се дръпна от тезгяха. — Благодаря… как се казвате?

— Миранда.

— Благодаря, Миранда.