Читаем Пайнс полностью

—       А къде е моргата?

—       В подземието на болницата.

Итън изведнъж го осени. Като гръм от ясно небе. Сякаш някой му го беше прошепнал в ухото.

—       Бихте ли ми дали лист? — помоли той.

Поуп отвори едно чекмедже, отлепи самозалепваща се бележка от блокчето и му я подаде заедно с химикалка. Итън придърпа стола си напред, остави бележката на бюрото и записа номера.

—       Доколкото разбрах, нещата ми са у вас — каза той, докато прибираше бележката в джоба си.

—       Какви неща?

—       Телефон, пистолет, портфейл, значка, куфарче…

—       Кой ви е казал, че са у мен?

—       Една сестра в болницата.

—       Нямам представа откъде й е хрумнало.

—       Чакайте малко. Значи нещата ми не са у вас?

—       Не.

Итън зяпна Поуп през бюрото.

—       Възможно ли е все още да са в колата?

—       Коя кола?

Итън се опита да овладее гласа си.

—       Онази, която беше ударена от влекача, докато аз бях в нея.

—       Предполагам, че е възможно, но съм почти сигурен, че екипът за спешна помощ е взел нещата ви.

—       Господи.

—       Какво?

—       Нищо. Мога ли да използвам телефона, преди да си тръгна? Не съм разговарял с жена си от дни.

—       Аз разговарях с нея.

—       Кога?

— В деня на катастрофата.

—       И тя насам ли пътува?

—       Нямам представа. Просто й съобщих какво се е случило.

—       Освен това трябва да говоря с началника си…

—       Кой е той?

— Адам Хаслър.

—       Той ли ви прати тук?

—       Да

—       А той ли ви инструктира да не си правите труда да ми се обадите предварително и да ми кажете, че в моя свят ще цъфнат федерални? Или това беше ваша идея?

—       Ако мислите, че съм длъжен да…

—       Учтивост, Итън. Учтивост. Но пък, от друга страна, вие сте федерални, така че сигурно не сте запознати с тази концепция…

—       Рано или късно щях да се свържа с вас, господин Поуп. Не сме имали намерение да ви вадим от играта.

—       О. Е, в такъв случай…

Итън се поколеба. Искаше му се да изясни положението, да предаде информацията, която трябва да съобщи, и да не нагнетява ненужно обстановката. Но главоболието му беше убийствено и до такава степен виждаше двойно, че шерифът пред него заплашваше да се раздели на два задника.

— Изпратиха ме тук да открия двама агенти на Сикрет Сървис.

Поуп повдигна вежди.

—       Нима са изчезнали?

—       От единайсет дни.

—       Какво са търсили в Уейуърд Пайнс?

—       Не получих подробен инструктаж за разследването им, но знам, че е във връзка с Дейвид Пилчър.

— Това име ми звучи смътно познато. Кой е той?

—       Винаги фигурира в списъците на най-богатите хора в света. Един от онези милиардери отшелници. Никога не дава изявления пред пресата. Собственик е на куп биофармацевтични компании.

—       И е свързан с Уейуърд Пайнс?

—       Повтарям, не съм наясно. Но щом тук са дошли от Сикрет Сървис, най-вероятно става въпрос за разследване на някакво финансово престъпление. Това е всичко, което знам.

Поуп рязко стана. Итън беше забелязал, че зад бюрото седи едър мъж, но едва когато го видя изправен, си даде сметка, че шерифът гони двата метра.

— Можете да използвате телефона в заседателната зала, агент Бърк.

Итън не помръдна от мястото си.

— Още не съм свършил, шерифе.

— Заседателната зала е натам. — Поуп заобиколи бюрото си и тръгна към вратата. — И може би следващия път ще сложите риза? Просто съвет.

Към туптенето в главата на Итън се добави гняв.

— Желаете ли да разберете защо не нося риза, шерифе?

—       Честно казано, не особено.

—       Един от агентите, които дойдох да търся, се разлага в една къща на шест преки оттук.

Поуп спря пред вратата с гръб към Итън.

—       Намерих го малко преди да дойда тук — каза Итън.

— Обяснете по-подробно.

—       Снощи една барманка от „Биергартен” ми даде адреса си, в случая че ми потрябва нещо. Сутринта се събудих с ужасно главоболие. Без пукнат цент. Изритаха ме от хотелската ми стая. Отидох в дома й да я помоля за някакви хапчета за главата, но адресът се оказа сгрешен или нещо подобно.

— Какъв е адресът?

— Първо авеню, номер шестстотин и четири. Оказа се някаква стара изоставена къща. В развалини. Агенгг Евьнс е бил закопчан с белезници за легло в една от стаите.

—       Сигурен ли сте, че е човекът, когото търсите?

—       Осемдесет процента сигурен. Разлагането е в напреднал стадии и по лицето му има множество травми, нанесени с тъп предмет.

Намръщената физиономия, която шерифът носеше от влизането на Итън в кабинета му, изчезна и чертите му като че ли се смекчиха. Той се върна при Итън и седна на празния стол до него.

— Извинете, агент Бърк. Задържах ви на рецепцията. Ядосах се, че не сте се обадили, преди да дойдете в града и… да, прав сте. Не сте длъжен да го правите. Имам гаден характер, това е един от зюогото вш недостатъци и поведението ми беше неприемливо.

— Приемам извиненията ви.

— Преживели сте няколко кошмарни дни.

— Така е.

—       Идете да се обадите и след това ще поговорим.