Читаем Отвъд полностью

Невъзможно е да се опише настроението, в което сега се намирах. Над нас — покритото с воал небе, по което можеха да се различат само звезди до четвърта величина. Около — нас пустинята, разстлана с тайнствената си смълчаност под зрака на тези звезди. Пред нас стои загадъчният мъж, който бе сляп за Отсамното, но зрящ за Отвъдното. А в нас се раждаше предчувствието за разбулването и осветяването на един неизследван досега мрак. Но къде се намираше това Място на пресяването, за което бяхме чули? Наистина ли при Отвъдното, или във въображението на един фантазиращ си, може би душевноболен човек? С какво щеше да е свързано обещаното разяснение? С една от най-важните наши догми или това просто щяха да са съновиденията на един нервноболен мохамеданин? Бях във висша степен напрегнат, а Халеф и персиецът сигурно не по-малко, защото като ориентация имаха повече възприемчивост за подобни положения от мен, хладно мислещия европеец.

— Ела! Ще те водя! — чухме мюнеджията да казва с досегашния странен глас, след което отвърна със собствения си, съвсем различен тембър: — Следвам те, Бен Нур, ангел на Аллах и учител на моята душа.

Ще си позволя, за да направя следващото по-лесно разбираемо, да разграничавам този Бен Нур от Ел Мюнеджи. Вярно, говореше само слепецът, но това, което чувахме, беше диалог между две лица с толкова различно звучащи гласове, че при затворени очи можехме да се закълнем в присъствието на още един човек.

Мина известно време, едва смеехме да дишаме. Изведнъж чухме слепеца да извика със собствения си, уплашено звучащ глас: „Дръж ме, о, дръж ме!“ После отново стана тихо. Той стоеше както от самото начало високо изправен, вдигнал едната ръка до страната си, сякаш тя вече не държеше никого. Другата прекарваше по лицето си и движеше глава като някой, който удивено се оглежда.

— Пристигнахме. Сега остани до мен и кажи какво виждаш! Не се бой от нищо, защото аз съм при теб, и никой няма да посмее да приближи.

Слепецът изговори това с гласа на Бен Нур, след което отвърна със собствения си:

— Не се боя, понеже често си ми показвал странни неща, без нищо да ми е навредило. Зная, че при теб съм в безопасност.

Озърна се с оживени движения на главата и каза:

— Какво чудо! Къде ме доведе? Виждам предмети и хора, които все пак, не са предмети и хора. Всичко е оформено и се движи както на земята и все пак ми се струва, че тук нищо не е земно.

— Само кажи какво виждаш, после ще ти обясня! — повели другият глас.

След това мюнеджията вдигна ръце и продължи:

— Стоя на един висок, широк камък само с теб. Зад нас се простира един зид, чиято височина и краища не мога да различа. Той има множество тесни и ниски отверстия, през които непрестанно се появяват хора и идват към нас, за да се съединят в широка, плътна корона.

— Това е Ел Вида100, зидът, от другата страна на който свършва земният живот при една от тези врати. Никой смъртен не може да спре пред него или чак да се върне, освен ако Бог не му разреши. Говори нататък!

— Пред мен се намира обширна пуста земя — подчини се слепецът на подканата, — ограничена от черна зееща бездна. Над нея има мост с ширина острието на бръснач.

— Това е Ес Сират, Моста на смъртта — обясни Бен Нур. — Минава над Ел Халак, Бездната на гибелта. Различаваш ли къде свършва?

— Да, виждам, но не така ясно, както бих желал. Това е някаква порта, която щях да видя по-определено, ако над нея не светеше огненият надпис „Към блаженството!“ Тъмни са ми също продълженията на страните й, издигащи се от бездната. Но горе сияе някаква ведрина, която не може да произхожда от някое слънце. Като я съзерцавам, у мен се поражда неописуема наслада и копнеж, който иска сякаш да ме повдигне и понесе нататък. Ала нозете ми са здраво залепнали за камъка. Не мога да тръгна, твърде тежък съм.

— Ти си толкова тежък, защото още принадлежиш към земята. Аз само за един час преодолях за теб валидния там закон за тежестта. Казвам час, защото тук, където се намираме, времето все още съществува. Вечността започва там при моста. Ти стоиш тук при Отвъдното, не в Отвъдното. Това е крайната точка, до която имам право да отведа твоята безсмъртна душа, тъй като тя все още трябва да носи земното си одеяние. Следователно ти стоиш тук между Времето и Вечността, не преди смъртта и не след смъртта, а в промеждутъка, и всичко, което съзираш тук, се случва с душата по време на умирането. Какво виждаш още?

— Виждам множествата души да се носят на вълни през зловещата, безмълвна пустош на смъртта към моста. Аллах да ме закриля и запази!

Последното изречение старецът изкряска високо, сякаш някаква опасност се бе втурнала внезапно към него. И разпери уплашено ръце, търсейки опора. След това ги свали успокоено и си отговори с гласа на Бен Нур:

— Бъди спокоен, държа те. Ти нарече времето на умирането, в което се намираш, тихо и безмълвно. Сега научи, че освен тихо отдадена раздяла има и друга. Говори!