— Защото ще плати всичко, което поискам, за да мълча — извика Трип и се извърна, пронизвайки го с очи. — И не го дава на мен. Основавам фондация на името на майка ми. Щом го направя, той ще знае, че никога няма да кажа нито дума за „Гутенберг“. Това би омърсило паметта й.

— Майка ти идеалистка ли беше, Трип? Това ли си взел от нея? Защото очевидно не си наследил убийствения инстинкт за бизнес на баща ти. За него идеалите са празни думи, когато са сложени пари на масата. Хайде да се повозим.

Трип се обърна и запали мотора.

— Къде отиваме? — попита.

Медисън се приведе напред.

— На Източна осемдесет и първа улица. Ще сключа сделка с дявола.

— Защо? Нали ти казах, той се съгласи да плати. Ще прецакаш всичко договорено.

— Ти не загряваш, нали, Трип? Сделките са това, за което живее Хънтър Олдън. И знаеш ли какво му харесва най-много? — прошепна Медисън и Трип усети топлия му дъх в ухото си.

— Какво? — попита Трип, докато потегляше.

— Да получава това, което иска, на най-ниската цена.

65.

Температурата беше точно на прага на замръзването, така че улиците бяха покрити с онова, което метеоролозите наричат зимен микс — противна смесица от сняг, суграшица и леден дъжд, която може да парализира града.

Преминахме с колата по Трето авеню покрай обичайната навалица пред „Блумингдейл“, където половин дузина купувачи, заредени с прекален оптимизъм, се озъртаха в търсене на такси. Видях просвет по Шейсета улица и увеличих скоростта.

— Мислиш ли, че имаме шанс да получим заповед за обиск? — замисли се Кайли.

— Вече знаеш отговора, затова не попита Ъруин Даймънд — казах. — И не се хаби пак да настояваш пред Кейтс. Вчера вече ни отказа.

— Онова беше различно. Говорехме да преровим цялата къща на Олдън, за да търсим отрязаната глава. А сега искаме само да надникнем за малко в гаража, до който е стаята на Питър. Колко време може да ни отнеме да намерим флашката?

— Няма да има никакво значение, дори да намерим главата на Питър на масата в трапезарията на Олдън — казах. — Липсва ни причина за обиск. Всичко, което имаме, е изкуфяла старица, дърдореща за предполагаемо престъпление на бели якички.

Завих наляво по Шейсет и седма улица. Точно до участъка има и пожарна, така че паркирането на пресечката е лукс, дори за ченгетата. Но пред Деветнадесети едно познато превозно средство заемаше ценни десет квадрата от недвижимата собственост на Нюйоркската полиция.

— Изглежда, Хънтър Олдън най-накрая си получава обратно колата — отбелязах.

— Перфектно — възкликна Кайли.

Нямах представа какво има предвид, но после разбрах, че не говори на мен. В очите й се бе появил онзи блясък, който авторите на комикси използват, когато на някого от героите им му хрумне наистина лоша идея. Познавах достатъчно добре партньорката си, за да разбера каква точно е лошата й идея.

— Влизам вътре. — Тя изскочи от колата. — Можеш ли да ми донесеш кафе от „Гери“?

— Не — казах, следвайки я по стълбището и през вратата на участъка. — Те доставят.

Тя се насочи право към дежурния сержант Макграт.

— Къде се губиш, детектив Макдоналд? — попита той.

— На борба с престъпността, при това свърших страхотна работа — отговори тя, докато изтърсваше снега от косата си. — Защо питаш?

Той се наведе напред и я изгледа от горе надолу.

— Получи ли тази сутрин обаждане от гаража? Отнася се за автомобил от местопрестъпление, готов да бъде предаден на собственика си — господин Хънтър Олдън.

Кайли ме погледна и сви рамене.

— Получих.

— Тогава защо не позвъни на господин Олдън и не го осведоми? — заинтересува се Макграт.

— Истината ли да кажа?

— Би било освежаващо.

— Не се обадих, защото е кретен — каза тя. — Също така имах час при зъболекар, но най-вече защото Олдън направи всичко, което можа, за да попречи на разследването на двойно убийство. Така че реших да го оставя да се гърчи.

— Проблемът, детектив, е, че вместо да се гърчи, той налетя на мен. Тук си имам достатъчно работа с обикновените граждани, за да си губя времето и да си играя на специално ченге като вас двамата.

— Между другото — прекъсна го Кайли, — моят партньор не знаеше, че колата е готова да бъде взета.

— Не взета — поправи я Макграт. — Доставена. За двайсет и две години никога не съм освобождавал нищо от веригата от доказателства, без собственикът да дойде тук и да се подпише за него. Но изглежда, правилата не важат за вашия господин Олдън. Така че сега се налага да изпратя двама от моите служители, за да я върнат.

— Не, не се налага. Моя е вината, че е трябвало да се занимаваш с това. Аз ще свърша тази работа — сведе очи тя. — Наистина съжалявам, сержант. — Тъй рече жената, която наистина никога не се извинява.

Макграт се хвана.

— Извинението се приема. — Той й подаде пакет документи. — Вкарай я в гаража му. Ако Олдън е там, да се подпише. Ако не е, остави документите на предната седалка, а той ще ми изпрати по факса подписано копие.

Вдигна един ключодържател. На него бяха закачени малък черен чип и златно разпятие.