Читаем Обикновен гений полностью

— Добре, не е нужно да ме гледаш, докато ти задавам въпроси — въздъхна той, стана и започна да крачи из стаята с бутилка бира в ръка. — Какво търсеше в онзи квартал? Защо влезе в онзи бар? И защо, по дяволите, избра оная грамада, която спокойно може да е защитник в отбора на „Редскинс“?

Отговорът беше мълчание.

— Аз ли сбърках нещо? — прекрати разпита Шон. — Виж какво, знам, че в момента нещата не вървят, но твърдо вярвам, че ще се оправим. — Замълча за миг, после излъга: — Вече имам няколко идеи за работа. Това не те ли кара да се чувстваш по-добре?

— Стига, Шон.

— Какво значи „стига“? — повиши глас той. — Не трябва да бъда оптимист, не трябва да те подкрепям, така ли?

В отговор получи само една отегчена въздишка.

— Виж какво, на това трябва да се сложи край! — ядоса се не на шега той. — Не можеш до безкрайност да предизвикваш кръчмарски скандали, защото някой в крайна сметка ще те гръмне и всичко ще приключи!

— Сигурно.

— Какво става с теб?

Тя се запрепъва към банята. Ключалката изщрака зад гърба й. Миг по-късно я чу да повръща.

— Добре ли си, Мишел? Имаш ли нужда от помощ?

— Остави ме на мира, по дяволите! — изкрещя тя.

Шон излезе навън, седна на ръба на басейна и потопи краката си в топлата, миришеща на хлор вода. Есенната вечер беше прекрасна, със звездно небе и лек ветрец, който успешно се справяше с традиционната вашингтонска влага. На всичкото отгоре в басейна се появи младо създание в миниатюрни бикини, което едва ли имаше повече от двайсет години. Но въпреки крехката си възраст тя плуваше добре, с уверени и мощни загребвания. След четвъртата дължина се плъзна към страничната стена, стегнатите й гърди изскочиха над водата.

— Искаш ли да се състезаваме?

— От това, което видях, едва ли мога да ти бъда конкуренция — поклати глава Шон.

— То беше само загрявка — усмихна се момичето. — Казвам се Джени и нямам нищо против да ти предам един-два урока.

— Благодаря за поканата, Джени, но ще трябва да ти откажа.

Шон стана и си тръгна, а зад гърба му долетя разочарованият глас на момичето:

— Един гей да има наоколо, все на мен се пада!

— Е, това вече беше върхът! — мрачно процеди Шон.

Когато се прибра в стаята, Мишел спеше. Той се изтегна на другото легло и я погледна.

Така изтекоха още два дни. Накрая той стигна до заключението, че просто не разполага със средствата, които биха й помогнали. Когато става въпрос за наранена душа, само приятелство не стига. Но познаваше човек, който би могъл да помогне.

На другата сутрин Шон се обади на Хорейшо Барнс — психолог от Северна Вирджиния. Той наближаваше шейсетте, но въпреки това връзваше косата си на опашка и имаше гъста, добре оформена брадичка със сребристи нишки. Предпочиташе да носи избелели джинси и черна тениска, придвижваше се със стар „Харли Дейвидсън“. Беше се специализирал в проблемите на представителите на реда, предизвикани от стреса в работата им.

Шон подробно го запозна със събитията в бара и обясненията на Родни относно боя. След което си запази час с уговорката Хорейшо да бъде представен като обикновен лекар, който трябва да прегледа раните на Мишел.

Домът на Хорейшо Барнс беше необикновен като собственика му. Беше някогашен склад — просторен и ветровит, с дълга редица отдавна немити прозорци. Книгите бяха струпани направо на пода. Бюрото му представляваше две магарета за рязане на дърва, върху които беше закована стара врата. В един от ъглите блестеше черният харли.

— Оставя ли го отвън, на сутринта едва ли ще го намеря — обясни с широка усмивка домакинът. — Шон, ти изчезвай! Мишел няма нужда от теб, докато ми разказва за себе си.

Мишел не реагира, но Шон покорно ги остави насаме и тръгна към задръстеното от непотребни вещи преддверие. Един час по-късно Хорейшо се присъедини към него, оставяйки Мишел сама в огромното помещение на някогашния склад.

— Тя има доста сериозни проблеми, Шон…

— Колко сериозни?

— Според мен тя има нужда от известно време в клиника.

— Не правиш ли тази препоръка само за хора, които представляват опасност за себе си или за околните?

— Имам чувството, че е влязла в онзи бар с намерението да умре.

— Тя ли ти каза? — подскочи Шон.

— Не, работата ми е да чета между редовете.

— Коя болница имаш предвид?

— Една частна клиника в Рестън. За съжаление е скъпичка, приятелю.

— Ще намеря начин да осигуря парите.

Хорейшо седна на една дървена каса и му направи знак да стори същото.

— Хайде, започвай — рече той. — Искам да чуя какво мислиш за проблемите й.

Шон се подчини и в продължение на половин час му разказва за случилото се в Райтсбърг.

— Изненадан съм, че само един от вас се нуждае от терапия — заключи Хорейшо. — Сигурен ли си, че на теб ти няма нищо?

— И двамата пострадахме, но Мишел беше засегната много по-силно.

— Очевидно е престанала да вярва на преценките си, което за нея е тежък удар.

— Много държеше и на младежа — кимна Шон. — Но после разбра какъв е всъщност. Предполагам, че всеки на нейно място би бил потресен.

— А ти как го прие? — погледна го внимателно Хорейшо.

— Как мога да го приема? — изненада се Шон. — Та онзи психопат бе избил сума ти народ!