Читаем Нифрон се въздига полностью

— Исках да видя света, да преживея приключения — да бъда герой. Той искаше да ме прикове към наковалнята. Не разбирах защо. Умеех да въртя меч, той се бе погрижил за това. Всеки ден ме караше да се упражнявам. Когато не можех да повдигна оръжието от изтощение, той просто ме караше да сменя ръката. Защо му е да прави това, ако е искал да стана ковач?

В съзнанието й проблеснаха двете лица от Авемпарта: наследникът, когото не бе разпознала — и пазителят, когото не можеше да сбърка.

Ройс не му е казал? Трябва ли аз да го сторя?

— Когато му съобщих за намерението си да напусна, той побесня. Каза, че не ме бил обучавал заради слава или пари, а че уменията ми били за много по-велики неща. Не каза какви.

— В нощта, когато напуснах си наговорихме много неща — и нито едни от тях не бяха хубави. Аз го нарекох глупак. Не съм сигурен, но мисля, че му казах, че е страхливец. Не помня. Бях на петнадесет. Избягах и сторих точно това, което той не искаше да правя. Щях да му дам да се разбере, да покажа, че греши. Само дето не грешеше. Много време ми отне да осъзная това. Сега вече е твърде късно.

— И никога не си се връщал?

Ейдриън поклати глава.

— По времето, когато се върнах от Калис, чух, че е умрял. Не видях смисъл да се връщам.

Извади писмото.

— И сега — това.

Разтърси пергамента.

— Не искаш ли да узнаеш какво пише вътре?

— Страхувам се да узная — той продължи да се взира в писмото, като че ли беше живо.

Тя постави ръка на рамото му и стисна леко. Не знаеше какво друго да стори. Чувстваше се безполезна. Жените трябваше да предлагат утеха и опора, ала тя не знаеше как. Чувстваше се ужасно заради него, а невъзможността да му помогне влошаваше нещата дори още повече.

Ейдриън се изправи. Пое дълбоко въздух, отвори писмото и зачете. Ариста зачака. Той бавно отпусна ръка, все още стискайки пергамента.

— Какво пише?

Ейдриън подаде писмото, разтваряйки пръсти. Преди тя да го вземе, пергаментът полетя към земята и падна край нозете й. Принцесата се наведе, а Ейдриън се отдалечи.

Ариста се върна при Ройс до кладенеца.

— Какво се казваше в писмото? — попита той. Тя му го подаде. — Каква беше реакцията му?

— Не го прие добре. Отдалечи се. Струва ми се, че иска да бъде сам. Не си му казал, нали?

Ройс продължаваше да се взира в писмото.

— Не мога да повярвам, че не си го сторил. Есрахаддон ни каза да не разкриваме никому, но смятам, че очакваше ти да кажеш на Ейдриън.

— Нямам вяра на тоя чародей. Не искам аз или Ейдриън да се окажем заплетени в интрижките му. Въобще не ме интересува кой е пазител или наследник. Може би идването ни тук наистина беше грешка.

— Доведе ни тук нарочно? Искаш да кажеш, че селото няма нищо общо с… Търсиш доказателства, нали?

— Исках нещо, което да потвърди твърдението на Есрахаддон. Не очаквах да намеря каквото и да е.

— Той току-що ми каза, че баща му го тренирал денонощно и му рекъл, че уменията му трябвало да послужат за по-велики неща. На мен това ми звучи като достатъчно доказателство. Щеше да узнаеш това, ако просто беше поговорил с Ейдриън. Той заслужава да знае истината. Когато се върне, един от нас трябва да му каже.

Ройс кимна, внимателно сгъвайки пергамента:

— Ще поговоря с него.

Дъбът вклещваше в земята масивни преплетени корени, недокоснати от времето. В селото изгаряха къщи. Нови домове биваха построявани, приютявайки разрастващите се семейства. Плевни никнеха на нявга пусти земи. Ала тук, на този хълм, времето бе застинало — по подобие на Гутария.

Застанал под клоните му, Ейдриън отново се чувстваше млад.

Тук, под това дърво, бе целунал за пръв път Арбър, дъщерята на обущаря. С Дънстън си я бяха оспорвали с години, ала Ади я бе целунал първи. Това бе и причината за сбиването с Дън. Приятелят му трябваше да премисли, преди да се включи в боя. Бе виждал как Ади тренира с баща си и със собствените си очи бе съзрял как набива стария надзирател, задето напляскал Уили — техен приятел. Надзирателят бе прекалено посрамен, за да докладва на управителя, че четиринадесетгодишно хлапе го е пребило. Така че уменията на Ади бяха добре известни на Дън, ала яростта бе надвила разсъдъка.

Когато Дънстън бе узнал за случилото се, се беше хвърлил към Ади, който инстинктивно отстъпи настрана и го повали. Падайки, Дън си беше ударил главата в камък и загуби съзнание, кървейки обилно. Ужасеният Ейдриън го бе отнесъл на ръце в селото, убеден, че е убил най-добрия си приятел. Дън се възстанови, но Ади не можа. Вече не продума на Арбър. Три дни по-късно си бе отишъл.

Ейдриън се отпусна на земята и опря гръб в стария дънер. Винаги бе идвал тук като малък, за да размисли. От това място се виждаше цялото село и околните хълмове — хълмове, които го бяха зовали; хоризонт, нашепвал нявга за приключения и слава.

Ройс и Ариста щяха да се чудят къде е. Обикновено не си позволяваше волности при мисия.

Мисията!