Читаем Нифрон се въздига полностью

— Естествено. Обзалагам се, че Бректън го е превзел през нощта, а може би рано тази сутрин. Затова и стопаните на конете са тук. Вероятно са бегълци, страхливци, бягащи като плъхове от потъващ кораб.

— Дезертьори?

— Може би — отвърна Лейн.

— Ако Меленгар действително е паднал снощи, може би самият крал е избягал — предположи най-ниският.

— Не говори глупости! — скастри го средният по височина. — Един крал никога няма да язди кранти като тия.

— Не бъди толкова сигурен — Лейн се притече на помощ на дребосъка. — Олрик не е истински крал. Казват, че двамата с онази вещица убили баща си и откраднали трона, точно когато дъртият се канел да обяви Пърси Брага за свой наследник. Дори чух, че Олрик взел сестра си за своя любовница и възнамерявал да я направи кралица.

— Отвратително!

— Църквата никога не би допуснала подобно нещо — рече другият.

— Олрик изрита църквата от Меленгар преди месеци, защото се опитала да му попречи — обясни Лейн. — Меленгарци са диваци. Все още са предимно варвари, потъващи в примитивния си произход с всяка измината година. След като църквата вече я няма, още преди годината да е свършила, ще пият кръвта на девственици и ще се молят на Уберлин. Те дори позволяват на елфите да се движат из градовете им, за Марибор! Можете ли да си представите?

Ариста не можеше да види лицата им, тъй като тя стоеше извън прага, прикривайки се внимателно.

— Така че може би тъкмо това е крантата на краля на Меленгар. Вероятно сега той се намира в някоя от спалните и планира следващия си ход.

— Смяташ ли, че канцлер Ламбърт знае?

— Съмнявам се — отвърна Лейн. — Добър човек като него не би позволил заплаха като Олрик да остане тук.

— Да му кажем ли?

— Ще идеш ли да му кажеш, Хинкъл? — обърна се към най-ниския Лейн.

— Защо аз? Ти иди. В крайна сметка ти ги забеляза.

— Аз? Нямам време. Лейди Честълайн тъкмо ми писа днес и трябва да поработя над отговора си, за да не би тя да се наръга с кинжал от страх, че съм я забравил.

— Не гледайте към мен. Признавам без бой, Ламбърт ме плаши — призна третият.

Останалите се изсмяха.

— Наистина, говоря сериозно. Плаши ме до смърт. Миналия семестър бях извикан в кабинета му заради тъпия бесен плъх на Джейсън. Бих предпочел просто да ме пребие.

Тримата се отдалечиха, насочвайки разговора към лейди Честълайн и до каква степен е отдадена на Лейн.

Ариста изчака за миг, за да се убеди, че са си тръгнали, сетне отиде при седлата. Мушна една от торбите под мишница, грабна останалите две и бързо, ала предпазливо, пое обратно.

Ейдриън го нямаше, но вече бе опънал въжета и одеяла по тях, за да раздели стаята. Тя се промуши под импровизираната завеса и се захвана с неприятната дейност да простира мокрите дрехи. Преоблече се в нощница и роба. Те се намираха близо до средата на торбата и поради тази причина бяха само леко влажни. Сетне започна да хвърля останалите дрехи по въжетата. Ейдриън се върна с кофа в ръка и поспря, когато забеляза Ариста безсрамно да простира фустите и корсета си. Представяйки си какво си мисли той, принцесата се изчерви. Не само пътуваше сама с двама мъже, ами и се преобличаше в същата стая — макар и обширна — излагайки на показ бельото си. Изненадана беше, че не я разпитваха по-настоятелно. Знаеше, че необичайните обстоятелства на пътуването й рано или късно щяха да направят впечатление. Ройс не беше от онези, които щяха да пропуснат нещо тъй подозрително като неомъжена принцеса, пътуваща в компанията на двамина мошеници, без значение колко високо ценени от короната. А що се отнасяше до дрехите, нямаше друг начин или място да ги изсуши. Другият вариант бе да ги облече мокри на сутринта. Нямаше какво да се превзема.

Тъкмо приключваше, когато Ройс влезе. Беше вдигнал качулката си, от наметалото му бързо се образува локва.

— Напускаме още преди да се съмне — обясни той.

— Нещо не е наред? — попита Ейдриън.

— Открих няколко студентчета да се навъртат около конюшните при обиколката си.

— Има такъв навик — обясни партньорът му на Ариста. — Нещо като мания. Иначе не може да заспи.

Ройс кимна:

— Вече няма да ни притесняват.

Ариста усети как кръвта се отдръпва от лицето й.

— Убил си ги? — прошепна тя. Прилоша й. Няколко минути по-рано, слушайки отвратителната им дискусия, тя бе открила, че им мисли злото, но не искаше в действителност да им се случи нещо подобно. В крайна сметка те бяха още деца. Ала знаеше, че Ройс не би видял нещата по такъв начин. Тя осъзна, че той би гледал на тях като заплаха, а за него заплахата не зависеше от опаковката.

— И това ми мина през ума — в думите му не се долавяше и капчица сарказъм. — Ако бяха свили наляво към канцлера, вместо надясно към общежитията… Ала не го сториха. Но въпреки това няма да чакаме до разсъмване. Тръгваме след няколко часа. Така дори и да се разнесат слухове за меленгарски коне, ще сме изчезнали преди въпросните слухове да са стигнали до нужните уши. Имперските шпиони ще предположат, че сме се отправили към Трент, за да молим за помощ. Но ще трябва да ви намерим нов кон преди да се отправим към Колнора.