Читаем Нифрон се въздига полностью

Принцесата продължи да упражнява движенията мили наред, докато най-сетне заваля без нейна намеса. Тя погледна нагоре, позволявайки на хладните капки да се стичат по лицето й. Зачуди се дали скуката е виновна за внезапното магическо припомняне, или защото се намираха на пътя, отвеждащ към университета Шеридън.

Шеридън съществуваше за синовете на търговците и писарите, които трябваше да знаят математика и писменост. Благородници рядко се записваха, а бъдещите владетели — никога. На кралете не им трябваше да знаят философия или математика. Имаха си съветници за тази цел. Кралят трябваше да знае как се размахва меч, да е запознат с особеностите на бойното поле и странностите на хората. Тези неща не можеха да бъдат научени в училище. Рядко събитие бе някой принц или синът на дук да влезе в университета, ала принцеса бе нещо нечувано.

Ариста бе прекарала някои от най-щастливите си години в долината на Шеридън. Тук светът се бе разтворил пред нея, предоставяйки отдих от задушаващата куртоазна атмосфера. В Меленгар бе служила единствено за украса, по подобие на статуите по стените на замъка. В Шеридън можеше да си позволи да забрави, че е просто стока, която един ден щеше да бъде омъжена в името на благото на кралството.

Бащата на Ариста не беше особено доволен от непривичния й интерес към книгите, ала не забраняваше да ги чете. Тя се стараеше да бъде дискретна с този си навик, което доведе до все по-честото усамотяване. Бе вземала книги от сбирката на писарите и свитъци от духовниците. Най-често вземаше назаем томове от епископ Салдур, който оставяше купища от тях след посещенията си при баща й. Часове прекарваше в убежището на кулата си, потъвайки из далечни земи, където бе щастлива. Книгите я изпълваха с идеи, мисли за външния свят, приключения извън тези стени, мечти за изживян героично живот. Чрез тези съкровища бе научила за Шеридън и впоследствие за затвора Гутария.

Помнеше деня, в който бе помолила баща си да й позволи да посещава университета. Първоначално бе отказал категорично и се беше изсмял, потупвайки я по главата. Онази нощ бе плакала до изтощение, чувствайки се в капан. Всички нейни идеи и амбиции бяха зазидани в неизменен затвор. Когато на следния ден баща й си беше променил мнението, тя така и не го беше попитала защо.

Какво правим тук?

Незнанието я дразнеше; търпението бе добродетел, с което не се спогаждаха особено. Спускайки се в университетската долина, тя реши, че едно скромно питане нямаше да навреди. Отвори уста, ала Ейдриън я изпревари.

— Какво търсим в Шеридън? — попита той, изравнявайки се с Ройс.

— Информация — отвърна крадецът в обичайния си сбит маниер, който не разкриваше много.

— Ти водиш. Аз само се разхождам.

Не, не, не, помисли си тя, питай още. Ариста зачака. Ейдриън отново изостана. Това беше нейният шанс. Трябваше да каже нещо.

— Знаеш ли, че съм следвала тук? Трябва да поговориш с магистъра на магическите науки, Аркадиус. Канцлерът е църковна марионетка, но на Аркадиус може да се има доверие. Той е магьосник, преподаваше ми. Той ще знае или ще може да открие онова, което те интересува.

Отлично. Тя се поизправи в седлото, изключително доволна от себе си. Учтивостта изискваше Ройс да разкрие намеренията си след проявения от нейна страна интерес и демонстрираното известно знание. Изчака. Нищо. Отново се възцари мълчание.

Трябваше да му задам въпрос. Нещо, което да го накара да отговори. По дяволите.

Стискайки зъби, тя се приведе напред разочаровано. Би могла да настоява, но моментът вече бе отминал и щеше да продължи като критика. Посланичеството я бе научило да цени точния момент, както и да взема предвид чуждия авторитет. Тъй като бе принцеса, не беше лесно да научи този урок. И тя се присъедини към мълчанието, слушайки как дъждът барабани по качулката, а конете шляпат из калта.

Каменната статуя на Гленморган с книга в едната ръка и меч в другата се намираше в центъра на университета. Алеи, пейки, дървета и цветя я обграждаха от всички страни, както и множество академични сгради. Нарастващата бройка студенти бе наложила построяването на допълнителни аудитории и спални помещения, всяко от които отразяваше архитектурните специфики на времето, в които е било построено. Сред сивите дъждовни порои университетът приличаше на мираж, странна романтична мечта, зародила се в главата на човек, прекарал целия си живот във воюване. Съществуването на учебна институция в свят на грубовато невежество не бе просто мечта, а чудо, доказателство за мъдростта на Гленморган.