Читаем Нещо лично полностью

И топъл. И пълен с адреналин, в смисъл че кафето се консумираше в невероятни количества. Затова ми допадна. Но и не ми допадна, в смисъл че във всяко заведение имаше безжичен интернет и беше пълно с мобилни устройства. Затова старомодните монетни автомати по уличните ъгли бяха изчезнали. Все пак успях да открия един, близо до рибния пазар. Застанах пред него и напълних гърдите си със соления дъх на морето. След което набрах един от безплатните номера на Пентагона.

От онези, които ги няма в телефонния указател и по тази причина трябва да се запомнят — нещо, което бях направил преди много години. Специален номер, само за спешни обаждания. Ами да, човек невинаги има в джоба си монета от четвърт долар.

Операторът вдигна и аз помолих да ме свърже с Шумейкър. След което започнаха да ме прехвърлят — някъде из сградата, из страната или може би в чужбина, но след поредица от прещраквания и продължителни паузи в слушалката най-после прозвуча гласът на Шумейкър.

— Да?

— Обажда се Джак Ричър.

— Къде си?

— Нямаш ли апаратура, която да отговори на този въпрос?

— Имам — отвърна той. — В Сиатъл си, близо до рибния пазар, и използваш монетен автомат. Но ние предпочитаме хората доброволно да ни предоставят тази информация. Установили сме, че така разговорът протича по-гладко. Защото те един вид съдействат и са ангажирани.

— С какво?

— С разговора.

— Ще си приказваме ли?

— Не съвсем. Какво виждаш пред себе си?

— Улица — отговорих аз, след като се огледах.

— Вляво?

— Сергии с риба.

— Вдясно?

— Светофар и едно кафене.

— Как се казва?

Съобщих му името.

— Иди там и чакай.

— Кого и колко?

— Трийсетина минути — отвърна той и затвори.

* * *

Никой не знае защо кафето е станало такъв огромен бизнес в Сиатъл. Може би защото е пристанище. Логично е кафето да се изпича близо до мястото, на което е разтоварено, а след това да се продава близо до мястото, където е било изпечено. Това привлича и други хора от бранша и се създава пазар — както в Детройт производителите на автомобили са се събрали на едно място. Може би водата е подходяща. Или надморската височина, температурата и влажността на въздуха. Все едно, но резултатът е кафенета на всяка крачка и четирицифрена годишна сума, похарчена от всеки пристрастен към кофеина. Кафенето до монетния автомат беше в типичния местен стил. Тъмнокафяви стени, декоративни тухлички и издраскани дървени маси. Изписано с тебешир меню пред входа с 90 процента напитки, нямащи нищо общо с кафето — млечни продукти с различна температура и вкус, към които ти предлагат странни овкусители с аромат на ядки и всевъзможни други замърсители. Аз си поръчах средно кафе в картонена чаша, черно и без захар, а не цяла кофа, както правеха мнозина. Взех си и лимонов кейк и седнах на масичка за двама с твърди дървени столове.

След пет минути от кейка нямаше и троха, а пет по-късно — нито капка от кафето. Човекът на Шумейкър се появи след осемнайсет минути. Значи беше от флота, защото двайсет и осем минути си е постижение, а една от най-важните бази на ВМС е точно до Сиатъл. Пък и колата му беше тъмносиня — базов модел, не особено привлекателна, но пък излъскана до блясък. Самият той беше по-близо до четирийсет, отколкото до двайсет, здрав, стегнат, с твърд поглед. Беше облечен с цивилни дрехи — син блейзър върху спортна фланелена риза и бежов памучен панталон. Блейзърът беше доста износен, а ризата и панталонът бяха преживели поне хиляда пранета. Подофицер, най-вероятно старши сержант. Почти сигурно от спецчастите, най-вероятно тюлен, участващ в някаква секретна операция, наблюдавана от Том О’Дей.

Той влезе и обхвана кафенето с един поглед. Сканиращ и безизразен. Сякаш разполагаше с една пета от секундата, за да различи приятел от враг и да открие огън. Очевидно не беше получил нищо повече от кратък устен инструктаж, базиращ се на физическите данни в овехтялото ми досие: метър и деветдесет и три, сто и десет килограма. Останалите посетители в кафенето бяха азиатци, повечето от тях дребни жени. Мъжът се насочи право към мен и попита:

— Майор Ричър?

— Вече не — отвърнах.

— Тогава господин Ричър?

— Да.

— Генерал Шумейкър ви моли да ме придружите, сър.

— Къде? — попитах.

— Съвсем наблизо.

— Колко звезди има вече?

— Не ви разбрах, сър.

— Питам за звездите върху пагоните на генерал Шумейкър.

— Една, сър. Бригаден генерал Шумейкър, сър.

— Кога?

— Какво кога, сър?

— Кога са го повишили в генерал?

— Преди две години.

— Това не ви ли се струва смайващо, както на мен?

Човекът забави отговора си само с частица от секундата.

— Нямам мнение, сър.

— А как е генерал О’Дей?

Ново забавяне, също така кратко.

— Не познавам човек на име О’Дей.

* * *