Читаем Нещо лично полностью

— Но ти ще се тревожиш за мен. Ще виждаш Доминик Кол всеки път когато ме погледнеш. Което ще доведе до два удара в минута повече.

— А ако ти кажа, че няма да се тревожа за теб?

— Ще отвърна, че би трябвало. Единственият начин да прогониш подобно чувство е най-напред да прегазиш Малкия Джоуи. Който е труден за прегазване. Който обича грубия секс с новите си момичета. Ако те хванат, ще получиш куршум в главата. Ако хванат мен, ще се моля за куршум в главата.

— Да допуснем, че няма да хванат нито теб, нито мен. Това е по-вероятният изход. Не е нужно да прегазвам Малкия Джоуи. Той е голяма мишена. Толкова е огромен, че няма как да пропусна.

— С шофьор и още четирима бодигардове в ягуар, без които не мърда никъде?

— Ще изчезнат в мига, в който ги направим безработни. Няма да се бият безплатно.

— Наистина ли ме искаш там?

Не отговорих. „Ще ми позволиш ли да извърша ареста?“, беше попитала Доминик Кол. Страшно много съжалявах, че тогава не казах „Не!“. Сервитьорът се появи да ни вземе поръчката. Аз избрах телешки стек. Найс предпочете патица. Изчака отдалечаването на човека и отново попита:

— Наистина ли ме искаш там?

— Решението не е мое — отвърнах. — Джоун Скаранджело ме предупреди, че ти си шефът.

— Според мен стратегията е добра.

— Според мен също.

— Но изпълнението ще бъде сложно.

— Ще приема помощ от всеки, който ми я предложи.

— Представи си, че не беше посегнал за онзи вестник — подхвърли тя. — Къде щеше да бъдеш сега?

— В Сиатъл. Или на следващото място.

— И всичко това щеше да се случва без теб. Мислил ли си някога за такова развитие?

— Не. Защото взех вестника.

— А защо се обади? От любопитство?

— Не точно. Знаех, че О’Дей ще бъде замесен. А към неговата работа не проявявам любопитство.

— Тогава защо се обади?

— Бях задължен на Шумейкър за една услуга.

— Откога?

— Отпреди двайсетина години.

— Каква услуга?

— Помолих го да си държи устата затворена по един въпрос.

— Ще ми разкажеш ли?

— Ако беше само нещо лично, не.

— Но?

— Между онзи инцидент, за който го помолих да си замълчи, и тази мисия има връзка, струва ми се. В този смисъл имаш право да знаеш.

— Какво?

— Казано накратко, застрелях един тип, който се опитваше да избяга.

— Това лошо ли е?

— Опитът за бягство беше измислен за протокола. Беше си чиста екзекуция. Националната сигурност е доста коварна материя, където се държи преди всичко на обществения имидж. В някои случаи възмездието за предателите е публично, в други — не. Някои биват арестувани и изправени пред съда, други не. Някои губят живота си при трагични инциденти, най-често застреляни от бандити на улицата в опасен квартал.

— А генерал Шумейкър е научил за случая, така ли?

— Беше неволен свидетел.

— Противопоставили се?

— По принцип не. Прояви разбиране. Все пак беше във военното разузнаване. И в ЦРУ понякога действаха така. Тогава живеехме в прагматично време.

— А защо му дължиш услуга?

— Застрелях и приятеля на оня тип.

— Защо?

— Имах лошо предчувствие, което излезе вярно. В джоба му имаше пистолет, а домашният му адрес се оказа истинска съкровищница. Проверката установи, че е бил контактът на моя човек в някаква шпионска мрежа, от която са смукали здравата. Особено накрая. Извършени бяха куп арести, но анкетната комисия искаше да бъде сигурна, че съм видял пистолета, преди да стрелям. Някакво законово изискване. Истината е, че не видях нищо подобно, но Шумейкър не ме издаде.

— И сега ти ще водиш неговата битка — кимна тя. — Според мен отплатата за услугата е твърде голяма.

— При услугите е така. Като в мафиотските филми. Някакъв тип казва „един ден ще те потърся да ми върнеш услугата“. Толкова. Нямаш право на избор. В началото битката може и да е била на Шумейкър, но сега е моя. Защото О’Дей беше прав. Светът е голям, но аз не мога цял живот да се озъртам. По тази причина Кот получава право на втори мач.

— Искаш ли ме с теб?

— Само ако ти искаш. За морална подкрепа. Споменаването на онази услуга беше намек. Подсказаха ми сценария, към който трябва да се придържам. О’Дей има нужда от екзекутор. Не му трябват нито арести, нито процеси.

— Само за морална подкрепа?

— А ти какво искаш?

— Искам да съм част от операцията.

— Ти вече си част.

— Навлизаме обаче във фаза, за която не ми достигат умения.

— Какво им е на уменията ти?

— Аз съм слаб стрелец и нямам бойни умения.

— Ще се допълваме взаимно. Физическите качества нямат значение, защото играта ще спечели онзи, който мисли по-бързо. А теб те бива в това. С една дума, по-добре две глави, отколкото една.

Тя не отговори.

— Започваме в седем сутринта — добавих аз. — Затова се наспи.