Читаем Нещо лично полностью

Видях куп неща, свързани с боулинга. Струпани в единия край, за да освободят пространството пред прозорците, които гледаха към безупречно подстриганата морава. Пред тях бяха старателно подредени три високи табуретки, всяка от тях зад големи прибори за нощно виждане, монтирани върху железни стойки.

— Миналата зима имаше доста виелици — рече Бенет. — Не бяха кой знае какво, но един от местните се раздели с част от оградата си, а друг — с шестметров бор. Това по една случайност разкри директна гледка от тази барака към къщата на Малкия Джоуи. Чист късмет, защото нямаше как да се приближим повече. Предположихме, че най-близките му съседи са негови приятели, работят за него или просто ще ги е страх да ни сътрудничат.

— Тоест тази барака играе ролята на наблюдателен пост?

— Правим каквото можем според условията.

— И седите часове наред с гръб към вратата?

— Вината е на дърводелеца, който е сковал бараката, но той е покойник от петдесетина години.

— И държите ключа под онзи камък?

— Бюджетен проблем. Защо да вадим десет ключа, като можем да използваме един? Така спестихме за нов компютър.

— И видеокамера?

— Обичат да харчат пари за такива неща. С вграден безжичен предавател за прехвърляне на видеосигнала директно от приборите. Денонощно. Картината е с висока резолюция, но е черно-бяла.

— А от клуба знаят ли, че идвате тук?

— Не точно.

— Ясно.

Заклели са председателя на клуба да мълчи.

— Ами ако дойдат да поиграят боулинг? — попита Найс.

— Сменихме патрона на бравата — отвърна Бенет. — Този е наш, а не техен. Ще решат, че ключовете им заяждат, и ще гласуват дали да похарчат част от членския внос за ключар. Ще има изказвания „за“ и „против“. Докато в крайна сметка въпросът отпадне, защото ние ще сме сложили стария патрон и ще сме се прибрали у дома.

— Добре ли се вижда? — попитах аз.

— Ами погледни.

Промъкнах се напред, настаних се на средната табуретка и погледнах.

38

Приборът за наблюдение със сигурност беше продукт на фантастична технология, тъй като образът беше страхотен. Нищо общо с грапавото зеленикаво изображение, на което бях свикнал. Изчистен, сребрист и безкрайно прецизен. Къщата беше на около триста и петдесет метра под ъгъл четирийсет и пет градуса. Виждах цялата фасада и едната страна, разделени на сегменти от металните пръчки на оградата. Оградата имаше тухлена основа на височината на коленете със симетрично разположени тухлени колони, между които се издигаха железни перила. Беше стабилна и внушителна, но бях убеден, че е струвала по-евтино от безумните зидове на Уолъс Корт.

Самата къща беше огромна и солидна тухлена сграда в джорджиански, паладийски или някакъв друг симетричен стил, модерен в днешно време. Иначе беше напълно конвенционална — с покрив, прозорци и врати на обичайните места и с обичайния брой. Сякаш строена по рисунката на дете, на което са дали лист хартия и пастели. Браво, а сега прибави още няколко стаи. Алеята за коли описваше съвършена елипса, в която се влизаше през една автоматична врата и се излизаше от друга. Настилката беше от блокчета, които изглеждаха сребристи, но по-вероятният им цвят беше тухленочервен. До входа имаше малка спортна кола, паркирана диагонално, сякаш шофьорът беше бързал.

Облегнах се назад.

— Това ли е къщата на Малкия Джоуи?

— Да — кимна Бенет.

— Отлична позиция за наблюдение.

— Извадихме късмет.

— Сам я е проектирал, така ли?

— Една от многобройните му дарби.

— Прилича на всяка друга.

— Я пак погледни.

Наведох се напред и погледнах. Керемиди, тухли, прозорци, врати и улуци — солидната правоъгълна конструкция, заемаща почти целия парцел.

— Какво да търся? — попитах.

— Можеш да започнеш с бентлито.

— Не го виждам.

— Там, пред вратата.

— Не, това е нещо друго, много по-малко от бентли.

— Напротив. Просто къщата е по-голяма.

— От една кола?

— От нормалните къщи. Малкия Джоуи е висок два метра и девет сантиметра. Таваните с височина два и шейсет му изглеждат схлупени, а нормалните врати го принуждават да се навежда. Тази къща би била напълно нормална, ако всичко в нея не беше уголемено с петдесет процента. Сякаш се е подула симетрично, едновременно отвсякъде. Вратите са над три метра и разстоянието между тях и таваните съответно е много по-голямо.

Погледнах още веднъж и се фокусирах върху колата. Представих си я в реални размери и къщата зад нея изведнъж се уголеми.

Беше дом на великан.

Облегнах се назад.

— А как изглеждат нормалните хора, които влизат и излизат? — попитах.

— Като кукли.

Кейси Найс се промъкна напред, седна до мен и се наведе над окулярите.

— Кажи ми какво сте установили досега — попитах аз Бенет.