Читаем Нещо лично полностью

— Чудо голямо. Аз никога не съм имал чанта. Всичко е въпрос на навик. Ще се преоблечеш още в магазина.

— Не е това. Просто се питах в какво ще държим патроните.

— В другия си джоб.

— Няма да влязат.

Беше права. Вече бях опитал. Половината кутия стърчеше навън. Макар че моят джоб беше по-голям от нейния.

— Това е Лондон все пак — казах аз. — Кой ще знае какво съдържат подобни кутии?

— Един на хиляда — кимна тя. — Но какво ще стане, ако по една случайност се окаже ченге? С бронежилетка и картечен пистолет в ръце, като онзи пред Уолъс Корт? Не можем да се разхождаме из града с кутии бойни патрони, които стърчат от джобовете ни.

— Добре — кимнах аз и започнах да се оглеждам. — Ще трябва да вземем някаква торбичка, но не виждам магазини наоколо.

— Отсреща има супермаркет — махна наляво тя. — Иди и купи нещо. Дъвка, бонбони…

— В супермаркетите торбичките са прозрачни — рекох. — Като онази, в която снощи донесе кока-колата.

Ще ни свършат толкова работа, колкото и джобовете.

— Имат и по-големи, които са непрозрачни.

— Но няма да ми дадат такава за дъвка или бонбони.

— Няма да ти дадат никаква. Тук торбичките се купуват. А това означава, че можеш да си избереш каквато пожелаеш.

— Значи плащат не само покупките си, но и торбичките?

— Прочетох го в някакво списание.

— Що за държава е това?

— Екологична. Купуваш си здрава торбичка и я използваш многократно.

Не отговорих. Просто слязох от колата и се насочих към ъгъла. Магазинът беше жалко подобие на супермаркет. Стоки от първа необходимост, готова храна, бира, безалкохолни. И торбички, точно както беше предположила Найс. Купища торбички в близост до касите. Взех една. Кафява. Точно толкова екологична, колкото всички останали. Сякаш изтъкана от еднооки гватемалки, използвали рециклирани кълчища. Върху нея беше изписано логото на веригата — бледо и малко размазано, вероятно отпечатано с някакви извлечени от зеленчуци бои. Най-вече от моркови. Гаранция, че надписите ще изчезнат още при първия дъжд. Но като торбичка беше окей. Квадратна, с въжени дръжки.

Не ми трябваха нито дъвка, нито бонбони. Затова попитах жената на касата мога ли да си купя само торбичката. Тя не отговори веднага. Погледна ме така, сякаш бях някакъв кретен, а след това плъзна торбичката по скенера, който издаде електронно пиукане.

— Две лири — обяви тя.

Което си беше добра цена, защото в някой бутик на Западното крайбрежие като нищо щяха да ми поискат петдесет долара. Платих с парите на ромфордските момчета, прибрах рестото в джоба си и тръгнах към мястото, на което бяхме паркирали шкодата.

Но тя не беше там.

36

Стиснах глока в джоба си. Задната част на мозъка ми започна да докладва на предната: Седемнайсет патрона в пълнителя плюс един в цевта, минус два изстреляни в автосервиза прави шестнайсет. Предната му част пък ме прилепи към витрината на някаква агенция за недвижими имоти с оглед да намали уязвимостта ми от 360 на 180 градуса, но преди всичко ми крещеше: Доминик Кол!

Поех си дълбоко дъх и огледах улицата в двете посоки. Нямаше и следа от пътен полицай. Иначе изчезването на Найс щеше да е логично. Би потеглила в мига, в който зърне фуражката му. Дигиталната информация в паметта на охранителна камера може да се изтрие с един бутон, но не е толкова просто, когато става въпрос за човешка памет, регистрирала по едно и също време лицето на Найс и номера на шкодата. И по-сложни схеми са се разплитали заради още по-дребни неща. Но наоколо нямаше пътен полицай с бележник в ръка.

Нито пък имаше зяпачи, които да гледат опулено опразненото място, където се е разиграл екшънът. А и Найс не би слязла от колата за нищо на света — нито заради ромфордските момчета, нито заради сърбите или заради когото и да било. Беше заключила вратите и имаше зареден пистолет в джоба си. Също с шестнайсет патрона като моя. Улицата далеч не беше тиха, но оживлението по нея беше в рамките на нормалното. Нищо не сочеше за някакъв по-сериозен инцидент.

Отлепих гръб от витрината на агенцията и притичах странично към близкия вход, за да намаля уязвимостта си с още деветдесет градуса. Улицата беше еднопосочна и по нея от дясно на ляво преминаваха малки коли, черни таксита, някой и друг по-голям седан, микробуси за доставки. Никой от шофьорите не поглеждаше встрани, никой от седналите до тях пътници не разглеждаше лицата на минувачите. Тоест никой не търсеше мен. Направих крачка напред и погледнах към ъглите. И там не ме дебнеше никой.

Тя знае какво е подписала. Освен това е по-твърда, отколкото изглежда.

Хванаха я, обезобразиха я и я убиха. Трябваше да отида аз, а не да изпращам нея.

Май пак се връщам назад, в миналото. Това няма да се случи отново.