Читаем Нещо лично полностью

Логично място за важна политическа реч. Емоционално значимо, с голяма открита площ отпред, за да побере една прилична тълпа слушатели, но не чак толкова голяма, за да се получи неловко, ако дойдат малко хора. И в двата случая имаше предостатъчно място за подвижните телевизионни станции с техните сателитни чинии. Стрелката близо до булевард „Сен Жермен“ със сигурност локализираше жилищната сграда. Един наистина далекобоен изстрел от изток. Куршумът бе прелетял над ниски сгради и много открити пространства, почти успоредно на реката и насочен към място на не повече от 900 метра от там, където се намирахме в момента. Много близо до всеки, който има нещо общо с правителството.

Хенкин кликна върху някаква икона и на екрана се появи снимка на президентската катедра с блиндираните стъкла отстрани. Беше солидна, вероятно сглобяема. Почти невидимите панели бяха високи два и двайсет и широки метър и двайсет. Дебелината им положително беше дванайсет-тринайсет сантиметра. Поставени бяха на известно разстояние от катедрата. Приличаха на стените на гигантска телефонна кабина.

— Окей? — вдигна глава Хенкин.

Бенет кимна, а аз не казах нищо. Руснакът кликна на следващата икона, която се оказа снимка в близък план на попадението в стъклената преграда. То не беше нищо повече от малка бяла люспа с тънки пукнатини наоколо, дълги два-три сантиметра, които бягаха встрани като паешки крачета. Хенкин отвори още няколко постепенно увеличаващи се снимки в близък план, които завършваха с една, направена през електронен микроскоп. На нея дупката изглеждаше като Големия каньон въпреки твърденията на автоматично нанесената информация, че става въпрос за люспа с дебелина, по-малка от два милиметра. Накрая отново се появи първата снимка, но вече анимирана с помощта на същата телевизионна технология, която се използва при спортните програми — кадърът замръзва, а след това се завърта, за да бъде видян от друг ъгъл. Същото се случи и на екрана — в един момент гледахме люспата почти странично, а после кадърът се смени, позволявайки оглед и малко по-отвисоко. Това трябва да бе зрителната линия на стрелеца през телескопичния мерник на снайпера от терасата на апартамента, отстоящ на близо 1300 метра.

В нормалния си размер люспата беше трудно различима, но после върху снимката кацна една яркочервена точка, придружена от извити тънки чертички, измерващи разстоянието между попадението и ръбовете на панела. Малко над петдесет сантиметра от левия ръб и малко над седемдесет сантиметра от горния.

Хенкин изглеждаше разстроен от тези мерки.

— Виждате ли това, което виждам аз? — попита той и се приведе над екрана.

Бенет не отговори.

— Не знам какво виждаш — обадих се аз.

Хенкин се обърна, погледна вляво и вдясно от себе си, търсейки тъмнокосата жена.

— А сега можем ли да отидем в апартамента? — попита я той.

— Не желаете ли да видите и останалата част от презентацията? — отвърна с въпрос тя.

— По-точно?

— Криминологична експертиза, анализ на следите, балистика, хроматографско изследване и прочие.

— Те ще ни кажат ли кой е стрелял?

— Не съвсем.

— В такъв случай не — отсече Хенкин. — Не ни трябва да гледаме подобни глупости. Искаме да видим апартамента.

16

Потеглихме със същия полицейски миниван, зад чийто волан седеше същият кисел шофьор. С нас дойде и тъмнокосата жена, понесла два от своите лаптопи. Както и един полицейски началник — ветеран с посивяла коса и поизносена синя униформа. Пътуването беше кратко и лесно, през цялото време по булевард „Сен Жермен“ от Седми към Шести арондисман, а след това и в лабиринта около улица „Бонапарт“, докато стигнахме до хубава стара сграда, безизразна и притихнала сред другите сгради от същия тип. Беше в стил боз-ар, с двойни порти за карети към улицата, портиерна и вътрешен двор, старинно каменно стълбище и чифт древни железни асансьори в двата края. Бях влизал в подобни сгради. Очаквах да подуша миризмата на прах, готвено и паркетин. Може би и да чуя подрънкването на далечно пиано, внезапен детски смях, а след това да се озова в някой голям занемарен апартамент с позлатени орнаменти по стените, черешово дърво на пода, ръчно тъкани килими „Обюсон“ и полирани мебели.

Шофьорът вдигна портиера, който отвори двойната порта. Паркирахме във вътрешния двор и се насочихме към стълбището вляво. Пет етажа по-нагоре, изкачени пеша, се озовахме пред затворена и заключена входна врата без каквито и да било предупредителни лепенки, полицейски ленти или прокурорски печати.

— Чий е този апартамент? — попитах аз.

— Собственичката е починала преди две години — поясни полицаят ветеран.

— Но все някой го притежава.

— Естествено. Но тя няма наследници и процедурата се е забавила.

— Как е влязъл стрелецът?

— Вероятно с ключ.

— А портиерът не е ли забелязал нищо?

Полицаят ветеран поклати глава.

— Нито пък съседите.

— Има ли камери на улиците?

— Не ни е известно.

— И никой не е видял оттеглянето му?

— Предполагам, че всички са гледали лудницата по телевизията.