Читаем Нещо лично полностью

— Карсън и Дацев може да са тренирали в чужбина. На тях не им е било нужно толкова време, колкото на Кот. Той е трябвало да наваксва. Може би на даден етап са ги събрали заедно. На нещо като кастинг преди парижката репетиция. И може би най-добре представилият се е получил поръчката.

— И още куп „може би“ — въздъхна О’Дей.

— Имаме ли снимки?

Той отвори червената папка пред себе си и извади четири снимки анфас, всичките цветни. Побутна встрани едната от тях. Къдрокос мъж със силен загар и простодушна усмивка. Явно Розан, израелецът, който вече беше извън подозрение. О’Дей плъзна към мен останалите три снимки. Първата беше на около петдесетгодишен мъж с бръсната глава, безизразно лице и леко дръпнати тъмни очи. Вероятно имаше малко монголска кръв във вените.

— Фьодор Дацев — обяви О’Дей. — Петдесет и две годишен, роден в Сибир.

Следващата снимка беше на човек, който на ранна възраст трябва да е бил доста светъл, но чието лице днес беше загоряло и обветрено. Къса кестенява коса, бдителен поглед, счупен нос и лека усмивка, която би могла да мине както за иронична, така и за заплашителна.

— Уилям Карсън — каза О’Дей. — Роден в Лондон, на четирийсет и осем години.

Последният беше Джон Кот. С възрастта някои хора наедряват и подпухват — като Шумейкър например. За разлика от него Кот се беше смалил и бе останал само мускули и жили. Чешките му скули бяха още по-изхвръкнали, а тънките му стиснати устни бяха като равна черта на лицето му. Единствено очите му изглеждаха по-големи. Те се взираха гневно в мен.

— Снимката е правена при излизането му от затвора — поясни О’Дей. — Най-скорошната, с която разполагаме.

Доста противно трио. Сложих снимките една върху друга и ги плъзнах обратно.

— Докъде стигнаха британците със своя ров? — попитах.

— Няма да отцепват района в радиус от километър и половина — отвърна Скаранджело. — Знаете колко гъстонаселена е Англия. Все едно да евакуират Манхатън. Просто няма как да се случи.

— Добре, а сега какво?

— Заминаваш за Париж — обяви О’Дей.

— Кога?

— Още сега.

— Като стръв или като ченге?

— И двете. Но за нас най-важното е да огледаш местопрестъплението. И да потърсиш някакви пропуски.

— Защо ще ми показват каквото и да било? Аз съм никой.

— Името ти ще бъде достатъчно. Вече проведох разговори. Ще ти покажат всичко, което биха показали и на мен. Такава е властта на О’Дей. Особено сега.

Не казах нищо.

— Доколкото ми е известно, ти говориш френски, нали?

— Да.

— А руски?

— Защо?

— Британците и руснаците също изпращат свои хора. Ще се срещнеш с тях. Измъкни каквото можеш, но не им давай никаква информация.

— Сигурно и те ще получат същите инструкции.

— Ще се нуждаем и от присъствието на ЦРУ — добави О’Дей и Кейси Найс се наведе напред в стола си.

— Аз ще отида — каза Джоун Скаранджело.

13

Отпуснаха ни същия самолет, но с друг екипаж. Две нови момчета в пилотската кабина и една стюардеса, всички с гащеризони в защитен цвят. Аз се озовах на борда веднага след душа с новите си дрехи, купени в Арканзас. Скаранджело се появи пет минути по-късно, също взела душ и облечена в друг черен костюм. Освен дамската си чанта носеше и куфарче. Полетът щеше да продължи цяла нощ, седем часа във въздуха и смяна на шест часови зони. Трябваше да кацнем в Париж в девет сутринта френско време. Креслото, на което обикновено седях, беше със спусната облегалка и приближено към отсрещното, също разгънато, така че се образуваше легло. По този начин бяха аранжирани и двете кресла от другата страна. Имаше чаршафи, възглавници и одеяла. Две дълги и тесни легла, разделени от пътеката. За мен това беше окей, но Скаранджело май не остана доволна. Мисля, че щеше да се зарадва на малко повече лично пространство, подобаващо на възрастта и ранга й.

Отначало ни настаниха на две кресла в нормално положение с масичка между тях. Само за излитането. Но ние останахме там, тъй като стюардесата обяви, че ще сервира вечерята. Храната не беше на нивото на обстановката. Не се оказа кулинарният еквивалент на кремавата кожена тапицерия и ореховия фурнир. Но не беше приготвена и в армейската кухня. Състоеше се от най-тривиални бъргъри в картонени кутии, претоплени в микровълновата печка на борда, вероятно купени в последния момент от някой павилион около входа на базата. Може би съседен на „Дънкин Донътс“.

Ометох своята порция, а и половината от тази на Скаранджело, която я остави недоядена. Тя беше загрижена как да се приготви за лягане, без да се почувства неловко. Оглеждаше салона и лампите и преценяваше в кой ъгъл може да се преоблече, без да я виждам.

— Ще си легна пръв — предложих решението аз.

Тоалетната беше в дъното на салона, непосредствено преди багажното отделение, в което бяха прибрали куфара й. Отскочих до там да измия зъбите си, а след това се върнах и си избрах леглото в дясната част. Събух обувките и чорапите си, тъй като така спях по-добре, легнах върху одеялото и се обърнах с гръб към пътеката.