Читаем Нещо лично полностью

КВВБ „Хонингтън“ се оказа огромна. Очертанията й се губеха в мрака. Жената премина през портала и се насочи директно към пистата. Точно като тюлена в база „Макорд“, чиито услуги бяхме ползвали сякаш преди цяла вечност. Тя описа същия добре преценен полукръг и спря пред стълбичката на самолета. Слязохме, затръшнахме вратите и тъмнозеленият воксхол изчезна.

Самолетът много приличаше на гълфстрийма, който ни беше отпуснал О’Дей — къс, нахъсан, нетърпелив. С тази разлика, че беше боядисан в тъмносиньо, много лъскав и със светлосин корем под златистата линия на фюзелажа. Надписът над илюминаторите му гласеше Кралски военновъздушни сили. Мъжът, който се появи в овалната рамка на вратата, носеше униформа на КВВС.

— Сър, госпожо, заповядайте на борда — покани ни той.

Вътре нямаше нито кремава кожа, нито орехова ламперия. Тук кожата се оказа черна, а ламперията беше изработена от въглеродни влакна. Спортен стил. Строг, но впечатляващ. Напълно различен аромат. Като в бентли може би. Като в бентлито на Джоуи. Мъжът с униформата ни съобщи, че последният му пътник е бил член на кралското семейство. Херцогинята на Кеймбридж или нещо подобно. Което отново ме накара да се замисля за МИ6 и МИ5, или за това, което е някъде между тях. Двамата с Найс се настанихме от двете страни на пътеката, но с лице един към друг. Мъжът с униформата изчезна и минута по-късно вече бяхме във въздуха и бързо набирахме височина в посока запад, към Америка.

Поднесоха ни храна, след което униформеният стюард се оттегли дискретно в своята кабинка. Щом останахме сами, погледнах към Найс, която можех да докосна през пътеката, и казах:

— Благодаря ти.

— За нищо.

— Добре ли си?

— Питаш за Чарли Уайт? И да, и не.

— Наблегни на положителния отговор.

— Това и правя, повярвай ми — отвърна тя. — Колко гадно говореше за онова момиче! Чух го отдолу. Изпитвали са удоволствие да я изтезават.

— Плюс оръжията, наркотиците и заемите срещу безбожна лихва.

— Но ние не бива да играем едновременно ролята на съдии, заседатели и екзекутори.

— Защо не?

— Защото се предполага, че сме цивилизовани хора.

— Такива сме — отвърнах. — Даже много цивилизовани. Летим със самолета на херцогинята, а те не са управлявали света с кадифени ръкавици. Нито пък ние, когато ни е дошъл редът.

Тя не отговори.

— На всичкото отгоре ти доказа едно много важно нещо — добавих аз. — Че можеш да работиш в оперативна среда.

— Искаш да кажеш без хапчета, нали? Няма ли пак да ми предложиш да напусна?

— Няма. Ще ти кажа само едно голямо „благодаря“, защото ми спаси живота. Вземай всичките хапчета, за които се сетиш. Но бъди наясно защо го правиш. Проста логическа верига. Ти си неспокойна заради професионалните си умения и заради майка си. Но само една от тези причини е легитимна: вземаш хапчета, защото майка ти е болна. Това е добре. Вземай ги, докато имаш нужда от тях. Но не се съмнявай в уменията си. Те са нещо отделно. Ти си добра в работата си. Националната сигурност е в добри ръце. Което не може да се каже за майката.

— Няма да постъпя в армията — каза тя. — Ще си остана там, където съм.

— Правилно. Нещата вече са различни. Ти си наясно с всичко, което се случи. И вече направи крачка напред. По-трудно е да бъдеш предадена.

Продължавахме да летим, следвайки часовника, но в обратна посока. В два през нощта кацнахме на пистата на Поуп Фийлд. Описахме широк кръг и спряхме пред малката административна сграда с табела 47-а логистична дивизия, командир „Тактическа подкрепа“. Двигателите заглъхнаха. Мъжът с униформата отвори вратата на кабината и спусна стълбата.

— Сър, госпожо, надявам се, че вече познавате червената врата.

— Благодаря — кимнах аз и извадих дебелата пачка английски банкноти. Плячката от Ромфорд и Ийлинг.

Подадох я на униформения и добавих: — Направете си един купон в офицерската столова. Поканете и херцогинята.

След това се обърнах, спуснах се по стълбичката и последвах Найс към червената врата.

Тя се отвори още докато бяхме на два метра от нея. На прага се изправи Джоун Скаранджело с куфарче в ръка. Беше останала да ни изчака, макар че никога нямаше да го признае. Опитваше се да прилича на човек, който си тръгва след дълъг работен ден.

— Вземам си думите обратно — рече тя, докато спираше пред мен.

— Какви думи?

— Справихте се много добре. Получихме специална благодарност от правителството на Великобритания.

— За какво?

— За приноса ви, благодарение на който техните оперативни работници са постигнали много голям успех.

— Бенет?

— В официалния му доклад е подчертано, че не би се справил без теб.

— Колко дълго продължи нашият полет?

— Шест часа и петдесет минути.

— И за това време е успял да напише официален доклад?

— Той е британец.

— С какво по-точно не би се справил без мен?