Роджър Зелазни

Неприятна изненада

Никога не съм мислил, че Фред Саберхаген би позволил на някой друг да напише разказ за безмилостните берсеркери. Бях изненадан, когато ми каза, че се кани да направи точно това в «Базата на берсеркерите» (Тор, 1985г.) и вече е получил разкази от Пол Андерсън, Ед Брайънт, Стийв Доналдсън, Аари Нивън и Кони Уилис. Бих ли написал и аз един? Разбира се, отговорих. Бях поласкан, дори го приех за чест. Това би ми дало възможност да развия една интересна идея, на която попаднах, докато четях «Тайната история на оръжията» от Чърни Бърг (Кроуел — Колиър, 1963г.). По пътя на въоръжението от примитивно към сложно бях забелязал, че оръжията, защитните средства и новите оръжия сякаш наистина се появяват в отговор едни на други с такава планова предсказуемост, че тази област би могла да се разглежда като един от малкото класически примери за диалектика — вършещи точно това, което е присъщо на диалектиката — теза, антитеза, синтеза — до втръсване. Трябваше само да разгледам берсеркера като теза и да приложа формулата.

Благодаря, Фред. Благодаря, Чърни. Благодаря, Хегел…

Казано е, че по необходимост един берсеркер може да приеме дори приятна форма. Но тук нямаше такова изискване. Пробляснал през осеяната с милиарди звезди тишина, берсеркерът беше масивен, тъмен и с твърде функционален дизайн. Беше планетарен разрушител — машина, насочена срещу света, наречен Корлано, където можеше да превърне градовете в чакъл, да унищожи цяла биосфера. Имаше способността да го стори без особени трудности. Не се изискваше никаква гъвкавост, никакво лукавство, никакво доверие в грешния сладък живот. Имаше си директивите; имаше си оръжията. Никога не се беше питал защо точно така трябва да се държат себеподобните му. Никога не се бе съмнявал в заповедта. Никога не си бе задавал въпроса, дали не би могъл да бъде по свой начин форма на живот, макар и изкуствен. Беше едностранна машина за убиване и ако целта се смята за добродетел, той беше изключително добродетелен.

Почти без нужда рецепторите му сканираха далеч напред. Знаеше, че Корлано не притежава изключителна защита. Не очакваше никакви проблеми.

Кой бе хвърлил мрежите върху лъва?

Имаше нещо много далечно и значително извън курса… Но при изпълнение на задача един световен разрушител нормално няма да се отклонява заради такива дреболии.

Устреми се към Корлано със заредени оръжия.

Уейд Келман се почувства неловко в момента, когато погледът му попадна върху нещото. Отмести очи към Макфарланд и Дорфи.

— Оставихте ме да спя, докато сте проследявали този боклук, коригирали сте орбити, залавяли сте го? Давате ли си сметка колко време е загубено?

— Трябваше да си починеш — каза дребният мургав мъж на име Дорфи, като гледаше встрани.

— Глупости! Знаехте, че щях да кажа «не»!

— Би могло да си струва, Уейд — отбеляза Макфарланд.

— Това е контрабанден курс, а не спасителна акция. Времето е важно.

— Е, сега го хванахме — отвърна Макфарланд. — Няма смисъл да спорим за вече стореното.

Уейд преглътна неприятен отговор. Можеше да пришпорва нещата само дотук. Всъщност не беше капитан в истинския смисъл на думата. Тримата бяха еднакво вътре — равни инвестиции, равен риск. Но той можеше да пилотира малкия кораб по-добре от тях. Това и уважението им към него до този момент бяха съживили командирските му рефлекси от по-щастливите и същевременно по-тъжните му дни. Ако го бяха събудили и бяха гласували за това дребно спасяване, той очевидно щеше да загуби. Но Уейд знаеше, че ще разчитат на него в случай на нужда.

Кимна рязко.

— Добре, хванали сме го — каза той. — Какво е, по дяволите?

— Да пукна, ако знам, Уейд — отговори Макфарланд, набит светлокос мъж със светли очи и крива уста. Погледна навън през ключалката в машинарията на нещото, набързо закачено за тях. — Когато го забелязахме, помислих, че е спасителна лодка. Има приблизително същите размери…

— И?

— Сигнализирахме, но никакъв отговор…