— Добре. Момичето в Беривил с насинената ръка. Това ме накара да променя решението си. Ти се почувства обиден, но избра да се занимаваш с моя проблем и пренебрегна твоя с Голямото куче. Който е не по-малко сериозен. Това показва, че все още мислиш за другите. Значи не си толкова див и зъл. За мен грижата за другите е показателна. Освен това все още правиш разлика между добро и зло. Казано иначе, не си лош. Приемам това като надежда за собственото си бъдеще. Може би няма да е чак толкова мрачно.

— Ако поискаш, ще станеш и генерал-лейтенант — рече Ричър.

— Само толкова?

— Можеш да се кандидатираш и за президент. Но не ти го препоръчвам.

Тя не отговори. Шумът от паркинга се усилваше. Сякаш няколко автомобила се въртяха в кръг. Най-малко три-четири, пълзящи един след друг. Покрай предната част на сградата, а после и покрай задната. Една безкрайна въртележка.

— Колко е часът? — попита Търнър.

— Дванайсет без десет.

— Как разбра?

— Винаги знам колко е часът.

— В колко трябва да напуснем хотела?

По терасата прозвучаха стъпки. Малко по-късно под вратата се плъзна плик. Стъпките заглъхнаха в обратна посока.

— В дванайсет, предполагам — отвърна Ричър. — Защото в този плик най-вероятно е фактурата за платената нощувка.

— Много официално.

— Те все пак имат компютър.

Бръмченето отвън не стихваше. Гущерчето в главата на Ричър май сигнализираше за опасност. Какви бяха тези коли отвън? Военни? Полицейски? На ФБР? Гущерчето нямаше коментар. Съвсем правилно в случая, защото беше ясно, че автомобилите са цивилни. Всички до един с дизелови двигатели, сред които се различаваше тежък осмак с пробит ауспух и поне един икономичен четирицилиндров мотор на една от онези коли, на които правят промоции. Съвкупността от тези звуци изключваше сто процента присъствието на военни или паравоенни превозни средства.

Звуци, които продължаваха да се усилват.

— Какво е това? — попита Търнър.

— Ами погледни през прозореца.

Тя зашляпа натам с боси крака. Голата й фигура беше безупречна. Пръстите й внимателно отместиха пердето, очите й започнаха да се въртят, за да обхванат цялостната картина.

— Четири пикапа — каза тя. — На различна възраст, с различни размери и в различно състояние. Във всеки има по двама души. Обикалят мотела, без да спират.

— Защо?

— Нямам представа.

— В кой град се намираме?

— В Питърсбърг, Западна Вирджиния.

— Може би става въпрос за народен обичай, типичен за Западна Вирджиния. Предпролетен обред или нещо подобно. Като тичането пред бикове в Памплона. Но в Питърсбърг може би го правят с пикапи.

— Правят го доста враждебно — отбеляза Търнър. — Като в онези филми, където главният герой казва, че е „прекалено тихо“ наоколо. А после се появяват индианците и започват да кръжат около дилижанса със счупеното колело. Все по-бързо и по-бързо.

— Чакай малко — промърмори Ричър, насочил поглед към вратата.

Стана от леглото и отиде да вземе плика. Капачето му не беше залепено, а вътре имаше лист хартия. Нищо извън очакванията. Прегъната на три фактура с баланс нула. Така и трябваше да бъде. Единайсета стая, трийсет долара, минус трийсет долара, платени в брой.

Но…

Най-отдолу беше напечатан един благодарствен ред, под който беше сканираният подпис на собственика. А под него имаше безплатна информация.

— Мамка му! — промърмори Ричър.

— Какво?

Той й подаде листа.

Джон Клайтън, собственик.

Фамилията Клайтън живее в окръг Грант от 300 години!

36

— Намеренията им по отношение на корвета май наистина са сериозни — промърмори Ричър. — По всичко личи, че са развъртели роднинските телефони, за да съберат военния съвет. С боен призив към всички Клайтъновци от окръг Грант, от окръг Хампшър и Бог знае откъде другаде. Най-вероятно от десетина окръга, покриващи по-голямата част от тъй наречения Планински щат. А ако Спящата красавица на рецепцията снощи е син или племенник на собственика, значи е братовчед на Били Боб. Сега ще се издигне в очите на роднините с това, че ни е издал.

— Тоя корвет май ще се окаже по-голяма беля, отколкото струва — промърмори Търнър. — Беше лош избор.

— Но и голям кеф.

— Да имаш някакви умни идеи?

— Налага се да преговаряме с тях.

— Сериозно ли го казваш?

— „Предложи мир и разбирателство, използвай сила само в краен случай.“

— Кой го е казал?

— Май беше Троцки.

— Онзи, когото са убили в Мексико с шиш за трошене на лед?

— Това не обезсилва възгледите му.

— А какви са били те?

— Твърди. Казал е и други умни неща, например: „Ако не успееш да налееш разум в главата на опонента си, строши я в бордюра“. Той е бил човек на инстинктите. Най-вече в личния си живот. Те са го подвели само веднъж — в Мексико, когато са го наръгали с онзи шиш.

— Какво ще правим сега?

— Като за начало трябва да се облечем. За съжаление, по-голямата част от дрехите ми останаха в другата стая.

— Вината е моя — промърмори Търнър. — Извинявай.