Читаем Не се връщай полностью

— Според мен са очаквали да си плюя на петите. Да се превърна в беглец завинаги. Направиха си труда да подчертаят, че никой няма да ме търси. Никакви проследяващи устройства, никакви обвинения във връзка с показанията на Голямото куче. А това е нещо, което няма как да оборя, и заплахата от него е очевидна. Мисля, че в такава ситуация повечето хора на мое място биха хванали гората. Поне такива са били очакванията им. Но не се получи.

— Защото, когато чудовището изскочи от тинята, човек трябва да се бори с него.

— По-скоро става въпрос за прокурорска заповед, кратка и ясна, прикачена към досието ми: заковават ме в момента, в който откажа да им сътруднича. Някаква особена политическа чувствителност, вероятно в кабинета на самия министър. Решението със сигурност не е на Морган. Такива мръсотии не се решават от полковници. Заповедта трябва да дойде от по-високо място.

— От много по-висши офицери.

— Съгласен съм, но от кои по-точно?

Търнър не отговори на въпроса, защото кафето пристигна. Две големи порцеланови чаши и малка кошничка от розова пластмаса с канички сметана и пакетчета захар. Плюс чифт метални лъжички, които бяха толкова миниатюрни, че изглеждаха безтегловни. Ричър вдигна едната чаша, подуши парата и отпи предпазлива глътка. Дебелият ръб на чашата беше студен, но кафето ставаше. Горещо и не чак толкова слабо.

Остави чашата на масата и сключи ръце около нея. Сякаш искаше да я запази на всяка цена. После погледна Търнър в очите.

— И така…

— Едно последно нещо — спря го тя. — Ще ми бъде трудно да го кажа, така че извинявай…

— Какво е то?

— Не трябваше да питам колко стаи ще ангажираме.

— Не му обърнах внимание.

— Но аз му обърнах. И стигнах до заключението, че не съм готова за една стая. Задължена съм ти за всичко, което днес направи за мен. Но това състояние на духа не е най-подходящото за такава ситуация. Имам предвид ситуацията с общата стая.

— Не ми дължиш нищо. Мотивите ми бяха абсолютно егоистични. Исках да те поканя на вечеря. Нещо, което най-после е на път да се случи, макар и при доста по-различни обстоятелства. Не по начина, по който го бях планирал. Но както и да е. Все пак получих това, което исках. Останалото са косвени щети. Затова не ми дължиш абсолютно нищо.

— Чувствам се притеснена.

— Че как иначе? Беше арестувана, а после избяга от затвора. А в момента бягаш да си спасиш живота, като междувременно крадеш пари и коли.

— Не, имам предвид с теб.

— Защо?

— Караш ме да се чувствам неспокойно.

— Съжалявам.

— Грешката не е твоя. Просто се държиш така…

— Как?

— Не искам да наранявам чувствата ти.

— Не можеш. Аз съм военен полицай. И мъж. Нямам чувства.

— Точно това имах предвид.

— Пошегувах се.

— Не се пошегува. Поне не изцяло.

Тя помълча известно време и накрая каза:

— У теб има нещо диво… неопитомено. Гледаш на нещата така, сякаш всичко може да се сведе до „да или не“, „аз или те“, „черно или бяло“, „живот или смърт“… Питам се какво води човека до това състояние.

— Животът — отвърна Ричър. — Поне моят.

— Приличаш на хищник, хладен и безкомпромисен. Като цялата тази история. Предвидил си всичко. Четиримата мухльовци в колата, техните шефове. В момента плуваш към тях, а това означава кръв във водата. Не знам кой ще надвие, но ще има кръв.

— Надявам се, че в момента плувам в обратна посока. Нито ги познавам, нито имам идея къде могат да са.

— Но това ще се промени. Обмисляш го през цялото време и ти личи. Неспокоен си, опитваш се да уловиш миризмата.

— Какво друго да правя? Може би трябва да купя и на двама ни автобусни билети директно до „Левънуърт“?

— Това ли е единствената алтернатива? Затворът?

— А ти как мислиш?

Тя отпи първата глътка кафе от чашата си. Бавно и замислено.

— Съгласна съм с теб и точно тук е проблемът. Чувствам се притеснена, защото съм същата като теб. Е, все още не изцяло. Но като гледам теб, виждам бъдещето си. Ти си това, което някой ден ще бъда и аз.

— Значи мислиш, че си приличаме? Повечето жени твърдят обратното, че съм твърде различен.

— Ти ме плашиш. Плаши ме вероятността да стана като теб. Не съм сигурна, че съм готова. И може би никога няма да бъда готова.

— Не е задължително да се случи. Това е само дупка на пътя. Кариерата ти тепърва предстои.

— Ако победим.

— Ще победим.

— В най-добрия случай ще се отместя от пътя, за да се върна на него. А в най-лошия ще го напусна завинаги.

— Не, в най-лошия случай ще си мъртва или в затвора. Това ще означава, че лошите са победили.

— За теб всичко се свежда до „печеля или губя“, нали?

— Има ли трета възможност?

— Вбесяваш ли се, като губиш?

— Естествено.

— Това е някаква парализираща арогантност. Нормалните хора не се вбесяват, когато губят.

— А може би трябва — въздъхна Ричър. — Всъщност ти не си съвсем като мен. Когато ме гледаш, не виждай себе си. Причината да измина целия този път е много проста — ти си по-добрата версия. Усетих го още по телефона. Ти вършиш нещата както трябва.

— Какво върша както трябва?

— Всичко. В работата си, в живота си.