Читаем Не се връщай полностью

Което прозвуча като копрайтней или нещо подобно. Може би заради развалени зъби, алкохол, дрога или трите заедно. Ричър не беше сигурен. После прояви интерес и онзи, който се готвеше да ръководи операцията. Шофьорът на пикапа с двойната кабина също слезе и тримата образуваха нещо като полукръг на няколко крачки от предната броня на корвета. Всичките бяха слаби, жилави и уморени, облечени с ватени елеци върху избелели пуловери, с дънки и ботуши. Носеха плетени шапки. Замаяният беше висок някъде около метър и седемдесет, директорът на операцията метър и седемдесет и пет, а шофьорът на пикапа — около метър и осемдесет. Съответстващи на размерите S, М и L в някой евтин каталог за работно облекло.

— Прегази ги! — заповяда Ричър.

Търнър не реагира.

— Това е колата на Били Боб — рече шофьорът.

— Вече го казах — прогърмя замаяният.

Фешегокаах.

Наистина гръмогласно.

Може би ушите му бяха пострадали при катастрофата.

— Защо карате колата на Били Боб, приятели? — попита шофьорът.

— Тази кола е моя — отвърна Ричър.

— Не е. Помня номера.

Ричър откачи колана си.

Търнър направи същото.

— Какво ви интересува кой кара колата на Били Боб? — попита Ричър.

— Интересува ни, защото той е наш братовчед — отговори шофьорът.

— Наистина ли?

— Можеш да се обзаложиш — кимна онзи. — Фамилията Клайтън живее в окръг Хампшър от триста години.

— Имаш ли черен костюм?

— Защо ми е?

— Защото ще ходиш на погребение. На Били Боб вече не му трябва кола. Тази нощ е изгорял като факла. Не е успял да се измъкне навреме. Ние се отбихме случайно, но не можахме да му помогнем.

Тримата помълчаха известно време, пристъпвайки от крак на крак. После се размърдаха и се изплюха на пътя.

— Не успяхте да му помогнете, но му свихте колата, а? — подхвърли собственикът на двойната кабина.

— Приеми го като смяна на предназначението.

— Още преди да е изстинал?

— Не можехме да чакаме толкова дълго. Пожарът беше много силен. Ще минат поне два дни, докато изстине.

— Как се казваш, задник?

— Ричър. Фамилията Ричър я има в окръг Хампшър от около пет минути.

— Баламосваш ли ни?

— Не съвсем. Всичко е доброволно.

— Може би вие сте запалили пожара.

— Не сме. Приятелчето Били Боб се е занимавало с опасен бизнес. Който вади нож, от нож умира. Същото важи и за колата. Откъдето дошла, там и отишла.

— Не можеш да я вземеш, тя се пада на нас.

Ричър отвори вратата и изскочи навън. Почти двуметровата му фигура се разгъна със светкавична бързина. Заобиколи отворената врата, направи три-четири големи крачки и застана в центъра на неравния полукръг, описан от братовчедите.

— Хайде да не спорим за наследствените права, става ли? — подхвърли той.

— А парите му? И тях ли сте свили? — попита собственикът на двойната кабина.

— Само тези, които успяхме да открием.

Замаяният направи крачка напред и замахна. Ричър се люшна назад, за да избегне удара, после вдигна ръка и я размаха пред себе си, сякаш за да прогони невидими насекоми. Противникът му спря на място, смаян от пантомимата. Ричър го фрасна с отворената си лява длан. Отстрани на лицето, малко под шапката. Като някогашно ченге, решило да укроти поредния побойник в квартала. Беше леко, почти приятелско докосване, но въпреки това замаяният се свлече на асфалта, сякаш бе улучен от куршум. И не помръдна повече.

— Това ли е тактиката ти? — обади се собственикът на двойната кабина. — Избираш си най-дребния, а?

— Не съм го избрал, той ме избра — отвърна Ричър. — И ти ли ще допуснеш същата грешка?

— Може би няма да е грешка.

— Ще бъде — увери го Ричър, после погледна към вертикално изправения пикап зад гърба му. — Мамка му! Това нещо всеки момент ще падне!

Мъжът не се обърна. Очите му останаха заковани в Ричър.

— Добър опит, ама аз не съм вчерашен — обяви той.

— Не се шегувам, тъпако!

И наистина не се шегуваше. Може би пикапът с двойната кабина не беше на скорост. Може би този насреща му не беше дръпнал ръчната, преди да слезе, и той беше пропълзял двайсетина сантиметра напред. Резултатът беше допълнителен натиск върху стоманеното въже, опънато и потрепващо като струна. А изправеният вертикално пикап започваше да губи равновесието си. Сантиметър-два го деляха от опасността да рухне като отсечено дърво. Дори лек полъх на вятъра щеше да е достатъчен.

После полъхът се появи и си свърши работата.