Прекосиха целия комплекс, плъзгайки се покрай малки и големи сгради. На места намаляваха скоростта, на други завиваха или изчакваха на знака „стоп“. Така изтече известно време, докато и последните постройки на базата не останаха зад гърба им. Навлязоха в пътя, който водеше към изхода. Там ги чакаше бариерата на контролно-пропускателния пункт.

Първата от трите, подредени една зад друга.

20

Първата се оказа лесна. Дръж се така, сякаш трябва да си там. Търнър взе новопридобитата лична карта на Ричър, залепи я под лек наклон към своята, намали скоростта до пълзене и натисна бутона за сваляне на стъклото. Едновременно със спирането щракна и копчето, което отваряше багажника. Цялото представление беше изпълнено с лекота и увереност, като от човек, който всеки ден повтаря една и съща процедура.

Войникът реагира точно според очакванията. Задържа поглед на разтворените като ветрило документи за по-малко от секунда, същото време отдели и на отворения багажник, след което затръшна капака му.

Търнър докосна газта и колата потегли.

Тя въздъхна от облекчение.

— Едмъндс би трябвало вече да е вътре — подхвърли Ричър.

— Да имаш някакви нови идеи?

— Стъпваш на газта при първите признаци на проблеми. Право срещу бариерата. Изкъртването на някаква си желязна пръчка с ивици по нея едва ли ще ни създаде кой знае какви неприятности.

— Може да блъснем някой войник.

— Бъди спокойна, ще отскочи встрани. И войниците имат чувство за самосъхранение като всички останали.

— Ще смачкаме кола, която принадлежи на армията.

— Снощи вече смачках една. С главите на някакви досадници.

— Изглежда, си падаш по повредите на армейско имущество с чужди глави — отбеляза Търнър. С топъл, леко дрезгав глас, който звучеше задъхано и някак интимно. — Като онова бюро в кабинета ми…

Ричър кимна. Беше й разказал историята по телефона. От Южна Дакота. Старо разследване, приключило с повече неудовлетворение, отколкото с резултати. Един кратък разказ, умишлено удължен. Просто за да я задържи на телефона. И да чува гласа й.

— Какви бяха двамата, които си „посъветвал“ снощи? — попита тя.

— Сложно е — въздъхна той. — По-късно ще ти разкажа.

— Дано да имаш тази възможност — отвърна тя.

Приближиха второто КПП. Там установиха, че трошенето на бариери отпада от плана за бягство. Минаваше пет следобед — военният вариант на час пик. Пред бариерата се беше образувала малка опашка от коли, които напускаха базата. От другата страна на загражденията се виждаше горе-долу същата опашка от коли, които чакаха да влязат. На полосата преди изхода вече имаше две коли, а на тази пред входа — три. Дежурните по КПП бяха двама. Единият подскачаше наляво, после надясно, пропускайки по една кола и в двете посоки. Системно, като робот.

Другият беше в будката.

Притиснал слушалката до ухото си, той напрегнато слушаше.

Търнър докосна спирачката. Колата им беше трета поред на стесняващата се полоса. Будката беше малко по-напред и вляво. Отдясно имаше „драконови зъби“ — бетонни еднометрови пирамиди, всяка от тях несъмнено натъпкана с дебела арматура и вкопана дълбоко в асфалта.

Вторият от охраната все още беше на телефона.

Поредната кола спря пред бариерата на насрещната полоса. Първият се наведе да провери документите на хората в нея и да надникне в багажника. После натисна един бутон и бариерата в тяхната полоса се вдигна пред поредния автомобил, напускащ КПП-то.

— Това малко задръстване може да се окаже наш голям приятел — подхвърли Ричър. — Изглежда, че проверката е формална.

— Всичко зависи от разговора по онзи телефон — отвърна Търнър.

Ричър си представи как Трейси Едмъндс влиза през главния вход на ареста и открива, че дежурния капитан го няма в приемната. Някой дребен служител ще отбележи появата й с кимване и това ще е всичко. Въпросът е колко търпение ще прояви Едмъндс. Званието също щеше да изиграе своята роля — и Едмъндс беше капитан като дългия началник на ареста. Равни по чин. Нямаше как да не му отпусне малко аванс. А това означаваше, че няма да скочи веднага на коня и да повиши тон, както би го направил някой майор или полковник. А наличният дребен служител със сигурност нямаше да бърза да се намеси.

Вторият войник продължаваше да говори по телефона в будката. Първият продължаваше своя танц между двете бариери. Втора кола се насочи към вътрешността на базата. Втора кола потегли към изхода. Търнър премести тяхната още няколко метра напред. Вече бяха първи на опашката, но това не означаваше нищо. Отзад ги притискаха следващите две коли, а отпред беше металната бариера. Тя изпусна въздуха от гърдите си, направи ветрило с личните карти, щракна копчето на багажника и свали страничното стъкло.

Вторият войник затвори телефона, отмести го встрани и погледна право към изходящата полоса. Огледа чакащата опашка от коли. Отпред назад и отзад напред. Започвайки от Търнър и свършвайки пак с нея. После излезе от будката и се наведе над спуснатото стъкло.

— Извинявайте, че ви забавихме.