Читаем Мъжки игри полностью

— Ами просто няколко пъти съм си купувал списания от тебе. Не ме ли помниш?

Жената отрицателно завъртя глава и отново се изсекна. Сега, след плача, тя беше не просто грозновата, а почти уродлива — с подпухнали очи и лице и с пурпурни петна по бузите.

— Та какво се случи, значи? Той не дойде на среща, така ли?

Тя кимна, втренчена в пода.

— И смяташ, че вече никога няма да дойде?

Отново кимване, придружено от кратко изхлипване.

— И за теб това е трагедия, така ли? Много ли си привързана към него?

Още едно кимване.

— Е, значи ще трябва да се примириш с истината, че любовта невинаги е взаимна. Не си дете и никога не бих повярвал, че това е първата в живота ти несподелена любов. Вече ти се е случвало, нали?

Паригин предусещаше нещо неприятно. Момичето не се включваше в разговора, макар че след истерия жените обикновено се успокояваха и с всяка минута ставаха все по-общителни, като започваха с нарастващ гняв да обвиняват „тоя гад“ във всички смъртни грехове. А тази, обратното — сякаш с всяка минута все повече се затваряше в себе си като в раковина. Това никак не харесваше на Паригин, който не бе мръзнал с часове на улицата и не бе стоял зад колоната на перона, за да се запознае накрая с мълчаливка, на която трябва да й вадиш думите с ченгел от устата. Такава не би разказала и нищо интересно. Трябваше да я разтърси, да не я оставя да се затвори окончателно.

— И на мен ми се е случвало, затова знам колко боли. Знаеш ли, всъщност аз отдавна те наблюдавам. Често минавам оттук и винаги купувам от теб вестници или списания. Но ти не ме забелязваше, не ми обръщаше внимание. Веднъж събрах смелост и реших да те заговоря, но точно тогава при теб дойде един висок красавец, подари ти цветя и аз разбрах, че нямам шансове. Може да ти се види странно, но дори на моите години понякога съм плах. Смешно, нали?

Тя не се усмихна, но все пак извърна глава. Вече е нещо!

— Кой сте вие? — попита с безизразен глас.

— Казвам се Евгений Илич. А ти?

— Анна.

— Имаш ли къде да се прибереш тази нощ?

— Вкъщи — каза тя кратко.

— А там кой те чака? Родителите ти?

Отново кимване. Хайде, Паригин, стегни се, мисли, тя пак престана да говори и започна да се затваря в себе си, хайде, размърдай се, направи така, че да се съживи.

— Тогава не бива да си ходиш вкъщи — решително каза той. — По себе си знам — в състояние като твоето човек по никакъв начин не бива да се показва на родителите си. Душата ти вадят с въпросите си. Имаш ли близка приятелка?

— Имам къде да нощувам.

— Разбери — разпалено заговори Евгений, — сега не бива да ходиш там, където имаш познати, приятели или роднини. Ще те изтормозят с въпросите си, с разни идиотски съвети и с унизителното си съжаление и ще ти стане още по-тежко. Трябва ти място, където няма никой. Имаш ли такова място?

Тя отново кимна.

— Тогава да вървим, ще те изпратя. Да вървим, да вървим — той стана от пейката и я дръпна за ръката, — ще хванем такси и ще стигнем бързо.

Анна послушно стана и тръгна до него. Паригин здраво я стискаше под ръка, струваше му се, че тя не вижда нищо под краката си и може всеки момент да се спъне, особено по стълбището. Изведе я на улицата, застана в края на тротоара и вдигна ръка. Почти веднага успя да хване такси. Евгений буквално натика Анна в колата, защото тя сякаш не виждаше нищо наоколо.

— Къде отиваме? — попита веселото момче, извърнало се назад, към пътниците.

Паригин стисна лакътя на Анна, така че да й причини болка и да я върне към действителността.

— Аня, закъде сме? — попита я тихичко.

— А, да… За „Мосфилмовская“.

Макар и млад, шофьорът се оказа опитен и предпазлив, не пришпорваше колата по заледения път и не нарушаваше правилата. Въпреки умерената скорост, стигнаха бързо. Паригин плати и помогна на Анна да слезе от колата. Тя мълчаливо, без да каже дори дума за благодарност, тръгна към входа. Евгений също мълчаливо я последва, сякаш се разбираше от само себе си, че ще я изпрати до самия апартамент. Когато слязоха от асансьора, момичето дълго търси ключа в чантичката си. По несръчното отключване Паригин разбра, че това е чужд апартамент и Анна не идва тук често. Заедно с нея той влезе в малкото тясно антре.

— Чие е това жилище?

Сякаш не бе чула въпроса, Анна влезе и седна на табуретката, поставена до закачалката. Прегърби се и очите й останаха вперени в пода, застлан с евтин линолеум.

— Аня! Чуваш ли ме?

Никаква реакция. Паригин бързо свали якето си, отиде в кухнята, потърси с поглед чайника, наля в него вода и го сложи на котлона. После надникна в хладилника. Тук май не живееше никой.

Отново се върна в антрето и приклекна пред безмълвно застиналото момиче.

— Аня, стегни се. Трябва да се съблечеш и да си измиеш лицето. Сега ще пием чай. Хайде, Аня, хайде, миличка, стегни се, съвземи се. Разбирам, сигурно ти е тежко, дори не ти се живее, но трябва да надмогнеш това у себе си. Хайде, моето момиче, ставай.