— Ами… помислих си… знаете ли, да бъдеш свидетел, когато нещата са свързани с мафията, не е безопасно. Не бих искала…

— Не се тревожете — бързо я успокои Настя. — Ако нашият заподозрян в момента на извършване на престъплението наистина се е намирал тук, в района на булевард „Цветной“, значи е невинен. Вашите показания ще бъдат в негова полза и няма да предизвикат от негова страна нищо друго, освен благодарност.

— Е, добре тогава — кимна Галина. — Ако се налага, ще отида, където трябва.

Когато излезе от салона, Настя бавно тръгна към метрото. Е, Аня Лазарева, лоша ти е работата. През последните дни Миша Доценко усилено бе разпитвал обитателите на блоковете в близост до местата на убийствата, за да научи дали някой не е виждал през онези дни около двайсет и три часа много висока млада жена. Засега не беше постигнал успех, но при такива дела човек трябва да е много търпелив, извънредно рядко се случва нужните свидетели да се намерят от първия опит. А намереха ли се такива хора, без съмнение Мишаня щеше да успее да им помогне да си припомнят всички дреболии, включително подробности от облеклото и цвета на червилото. В тази работа той беше голям специалист.

Глава 6.

В читалнята на библиотеката беше тихо, светло и удивително уютно. Паригин седеше зад маса, на която бяха струпани течения на вестници, и периодично се улавяше, че се отвлича от набрания с дребен шрифт текст и се потапя в тази спокойна и светла тишина. Не е нужно да бързаш занякъде, не е нужно да се криеш от никого, можеш да не мислиш за лудите пари, които трябва да намериш за Долита. Да можеше да седи така дълго, дълго… После да се прибере вкъщи, да пусне телевизора, да си направи вечеря, да изгледа един хубав филм и да си легне. А на сутринта отново да дойде тук, в тази просторна тиха зала.

Нали има хора, които живеят точно така! Научните работници например. Седят по библиотеките по цели седмици, дори месеци, че и години, и никой не ги гони, и над главите им не виси дълг от хиляди долари. Спят си спокойно и сънуват не смърт, а формули, археологически разкопки или други безопасни неща. Ето онзи дядка например, дето е седнал точно до прозореца, обграден с дебели книги. Като мина покрай него, Евгений любопитно извърна поглед и разбра, че дядката чете стари сборници с материали от конгресите на КПСС. Сигурно беше някакъв историк. Или пък убеден партиен член, който се готви за събрание. Ами онова девойче на около седемнайсет, което току-що донесе от гишето дебел том с трудове на Белински и сега конспектираше, ниско наведено над тетрадката? Паригин си спомняше как в училище и тях ги караха да изучават трудовете на великия критик и да пишат конспекти. Очевидно нищо не се бе променило през тези дълги години. При тази мисъл на Евгений му стана топло на сърцето. Момичето можеше да му бъде дъщеря. Беше на подходяща възраст. Той нямаше деца, защото какви деца може да има човек с неговия специфичен начин на печелене на пари! Съпруга също нямаше и никога не бе имал. Разбира се, постоянно имаше край себе си по някоя жена, нали беше нормален здрав мъж и се нуждаеше не само от физически контакт, но и просто от женска компания, от ласка, от душевен уют. Паригин никога не бе изпитвал желание да се ожени. Знаеше, че много мъже се женят изключително от съображения за удобство в домакинството, тоест вземат си не съпруга, а домашна помощница. В този смисъл Евгений не се нуждаеше от съпруга, той открай време беше напълно самостоятелен и без проблеми се обслужваше сам. Виж, деца искаше. Момиченце. Кой знае защо, именно момиченце — малко, пълничко, къдрокосо.

Паригин с усилие се върна към вестниците. Гледай ти, значи е започнал да се уморява от дребния шрифт. Нима е от възрастта? Ще трябва да отиде на очен лекар. Четирийсет и осем години не са малко, време беше да погледне истината в очите. Вярно, има желязно здраве и пази добрата си спортна форма. Съществуват обаче природни закони, а на природата не можеш да обясниш, че се чувстваш още съвсем млад и пълен със сили. На нея изобщо не й дреме как се чувстваш, тя си има свои правила на играта. На четирийсет и осем, на прага на започващото шесто десетилетие, е нормално човек да има проблеми със здравето. Нормално е и толкоз. Смешна работа…

Паригин вдигна очи и хвърли поглед към гишето, откъдето даваха поръчаните книги. Библиотекарката — жена горе-долу на неговата възраст — отново поглеждаше към Паригин. Беше я заинтригувал. Може би мъже като него изобщо не идват тук? Само ученици и студенти, като ей това светлокосо момиче, или пенсионери, на които абонаментът за любимите издания вече не е по джоба и затова сега четат вестници и списания в безплатните библиотеки. Ха, интересно! Не е лоша идея да се сприятелиш с библиотекарка. Може да го почерпи с чай, защото той има да стои тук още дълго.