Читаем Марс плюс полностью

Плъзгането на плочите една в друга издаваше звук като от удрящи се остриета на мечове. Вътрешността представляваше сферична стая със сиви стени. Слабата светлина се процеждаше от дузина матови панели, разположени в кръг на височината на входа. В центъра висяха три напълно оборудвани В/Р устройства — шлемове, ръкавици, обувки и няколко сензорни подложки, — свързани в мрежата с три корди, изникващи от един пръстен на покрива. Естествено, покрив беше относително понятие.

Деметра бе прекарала стотици часове във В/Р по време на свободното падане, докато пътуваше към Марс. С необходимото количество захранващо налягане, човек можеше да помисли, че се разхожда в условията на пълна гравитация. Останалото бе съвкупната фантазия на човека и машината.

От стаята нямаше изход. Не можеха да се върнат и на разнебитения самоход. Единственото, което им оставаше, бе да плуват, остаряват и гладуват.

— Предполагам, че трябва да играем според техните правила — каза Деметра, изрита с крак предпазните панели пред входа, размаха ръце и се насочи към едно от устройствата.

Лоул я последва, но Торауей отстъпи назад.

— Хайде, полковник — подкани го тя. — В менюто за днес няма никакъв избор.

— Аз… не мога да използвам тези неща — не подхождат на моите… системи.

— Няма значение, поне кацни там — настоя тя. — Ако мрежата е решила да те включи в задругата, ще ти излъчи някакво представление или нещо друго.

Торауей кимна и се отблъсна. Докато се носеше към централната точка на стаята, той разпери здравото си крило, а с повреденото правеше спорадични махове, за да може да спре. Деметра вече прилепваше многобройните лепенки към дясното си слепоочие, гърлото, лявата подмишница, слънчевия сплит и слабините. Тя събу обувките си и пъхна крака в тежките метални ботуши на устройството. Преметна дългата си плитка на една страна и сложи прозрачния шлем на главата си, а после и ръкавиците.

В главата й проблесна статична светкавица, когато започна програмата, и Деметра откри, че плува в сива, сферична стая, с пръстен от дванайсет светлини, обикалящи я на височината на лакътя.

Лоул и Роджър бяха изчезнали.

Хармония Мунди

Лоул се разхождаше по повърхността на Марс по риза с къси ръкави и риташе пясъка с крака. Усещаше силния вятър, който свободно развяваше работните му панталони, вместо да се блъска в тежката материя на скафандъра. Чувстваше, че въздухът е студен, но можеше да се диша.

Лоул прескачаше черните скали, разпръснати сред пясъците, и беше сигурен, че скоро е посещавал това място. Ами да… Хармония Мунди. Тук за последен път беше видял Роджър Торауей. След като извървя около хиляда метра през това неравно поле, Митсуно стигна до една аномалия — квадратен пясъчен басейн със страна вероятно около десет метра, почистен от скали и гладко заравнен. На повърхността му бе начертан кръг от два метра в диаметър. Едно момче бе клекнало извън кръга. Беше напълно голо, с бледа кожа и дълга права черна коса, която влизаше в бадемовите му очи. Митсуно реши, че е от евразийската раса. Когато погледна към Лоул, устните му се разтегнаха в една позната усмивка. Това момче беше… Джори, както е изглеждал преди хирурзите да го превърнат в креол.

След мигновеното разпознаване Джори отново насочи вниманието си към играта, с която се занимаваше. Дясната му ръка беше свита в юмрук. Нещо блестеше в дланта му. Той отпусна палеца си и едно ярко зърно, една комета — не, едно малко слънце се устреми в кръга. Лоул проследи пътя му и за пръв път забеляза, че кръгът е обкръжен от други слънца, които лениво се въртяха в спираловидна орбита. Малкото джудже на Джори се сблъска с едно от тях, предизвиквайки ярка дъга в неговата корона и заслепяващ блясък от горящ водород. Новодошлият промени установения спираловиден орбитален модел, обърквайки орбитите на двата червени гиганта, и изблъска едно бяло джудже извън звездния грозд през линията на кръга. Момчето скочи и се прехвърли от другата страна на кръга. То взе отклонилото се джудже и го пъхна в една торба, която внезапно се появи на пясъка до него. Кафявата й кожа едва забележимо се издуваше и кипеше. Митсуно си представи други малки слънца в нея, гърчещи се в увеличаващото се налягане и гравитация. Джори отново погледна към Лоул и озъбената му усмивка се върна.

— Искаш ли да играеш?

Лоул се засмя.

— Не нося никакви… топчета.

— Няма значение, можеш да използваш моите. — Момчето разтвори торбата. — Ще играем просто ей така.

Тонка, Оклахома