Читаем Марс плюс полностью

— Какво си мисли Алвин Бертранд Кафлън? — продължи възрастната жена по-скоро на себе си. — Да изпрати внучката си на мисия като тази… Такива като вас наричаме дилетанти в голямата игра. Нека ви дам един съвет, ако решите отново да се забъркате в някоя каша. Не е нужно да отговаряте на всеки въпрос и на всеки удар с контраудар. Ще изглеждате твърде нетърпелива да докажете историята си, което само по себе си вече е грешка.

— Аз…! — Деметра разумно си затвори устата.

— Да свалим картите на масата, а?

Кафлън обмисли за момент предложението.

— Деди има навика да казва това, когато всички аса потънат в нечий ръкав.

Кунео се засмя на шегата.

— Мъдър човек е старият Алвин Бертранд. А сега сериозно, трябва да обединим силите си. Всички тези исторически претенции са безнадеждно объркани и ти го знаеш. Северозеландците претендират за собственост още от Потандер Трек, когато групата му е лагерувала в Долината за шест месеца.

— Преди да изчезнат в планините на изток оттук — напомни й Деметра. — И те никога не са предявявали претенции.

— Защита и контраатака отново?

Деметра стисна челюсти.

— Така или иначе, парче хартия, представено пред Комисията за Марс към ООН, не представлява чак такъв убедителен довод за какъвто го мислиш. Нашият приятел от Обединена Корея упорито ще ти опонира, че народът му заслужава областта Маринерис, дори само поради пренаселеността на държавата им, независимо от астрономическите цени, необходими за миграцията. Небеса, той вече използва този довод. А пък корейските претенции са свързани с тънката нишка, идваща от десетпроцентното им участие в една непилотирана китайска ракета, разбила се на половин планета от Долината.

— Има ли смисъл от този урок по история? — попита достатъчно приятелски Деметра.

— Просто ти обяснявам да не приемаш целия този менует прекалено сериозно. Даже с предоставяне на цялата финансова основа за строителните работи в Каньонланд, ние, северозеландците, едва ли циментираме своите претенции. И ще ти кажа нещо, което дори Алвин Бертранд не знае — нашата агенция стои зад новата слънчева централа, която се строи на орбита. Тя е част от цялостния пакет. Но какво значение има, в края на краищата.

Кунео изчака Деметра да каже нещо, но тя не й направи това удоволствие.

— Никакво. Абсолютно никакво! — продължи жената. — Всички ние ще сме мъртви и ще се превърнем в прах много преди комплексът в Долината да започне да струва нещо повече от шепа книжни кредити. Защо да воюваме тогава? Имаме достатъчно време, за да намерим някакъв начин на общо съжителство — нали към това се стреми твоят дядо?

Паузата прерасна в неловка тишина.

— Не знам плановете му — каза накрая Деметра.

— Не, разбира се. Но Тексахома има далеч по-добри претенции на юг, близо до полярната шапка. Областта е много по-гостоприемна. По-добре запасена с вода, например.

— Но шапките не са ли от сух лед?

— Да, но аз говоря за вечно замръзналия слой, лежащ под обвивка въглероден двуокис. — Жената махна с ръка и смени темата. — Във всеки случай от Северна Зеландия пристига търговска делегация. Те са разумни хора. Сигурна съм, че ще се разбереш с тях. Няма причина нашите две нации да не се кооперират, или поне да се съгласят да замразят спора, докато не се появи нещо конкретно, за което си струва да се сражаваме.

— Убедена съм, че вашите търговци са приятни хора — съгласи се Деметра. — Но все още не разбирам какво общо има всичко това с мен. Аз съм просто студентка във ваканция — възстановявам се от един ужасен инцидент, оглеждам забележителностите и се каня да накупя някои дребни подаръчета за приятелите ми. — Тя още веднъж докосна огърлицата, изпълнена с копнеж, и след това я остави. — Само това е.

— Инцидент ли казахте?

— Да. Ако искате можете да проверите записите — Деметра сви рамене, убедена, че повтаря нещо, което жената вече знае — „дълбокото прикритие“, както го наричаше нейният деди. — Един фризьорски апарат се повреди — случи се през последната година от следването ми. Имам дълбоки врязвания от едната страна на главата, но косата ми прикрива белега. Можеше да ме убие.

— О, нещастно същество!

Деметра се изпълни със задоволство от успешната защита на легендата си.

— Трябва да се пазиш повече, докато си на Марс — продължи с приятен глас Кунео. — Има толкова много възможности да се убиеш тук… А може да „вземеш“ и някои от нас със себе си. — Захаросана усмивка се разля по лицето й, но очите й бяха като двойка деветмилиметрови дула, насочени към Деметра.

Неволно момичето направи крачка назад.

— Ще внимавам — обеща тя.

Хоплити бар и грил, 14 юни

Елън закъсняваше със сутрешната си работа и затова реши да си вземе рано обедната почивка. Тя се втурна в Хоплити за сандвич с морска храна и чаша безалкохолна бира, за да преглътне твърдите хапки, но да не я замае. На една от задните маси видя Деметра да яде нещо, което приличаше на салата.

— Хей, Деметра!

— Елън!… Радвам се да те видя. — Момичето остави вилицата и отмести чинията настрани. Сорбел се настани в свободното кресло.

— Виж, относно молбата ти…

— О, това ли! Забрави. Просто не се е случвало.