Мерин отваря вратата. Зад плота няма никого и както обикновено по това време на деня, има само няколко редовни клиенти, седнали в предната част. Хората ги заглеждат, когато минават покрай тях, и тя им отвръща с топла усмивка.

Когато стига до задната стаичка, Мерин си поема дълбоко въздух и натиска бравата. Надява се, че е за добро. Надява се, че няма да нарани никого.

— ИЗНЕНАДА! — извикват всички и Себастиан подскача, а ръката му се изплъзва от нейната.

Мерин го поглежда загрижено, но няма нужда да се притеснява, защото синът ѝ е във възторг. Той пляска с ръчички и се смее на глас при вида на десетината балони с хелий, които са се залепили към тавана, а цветните им връзки висят до земята. В средата на стаята има купчина подбрани понички и торта „Пес патрул“ със синя и бяла глазура. Огромна табела със съвсем простичък надпис виси над нея.

Себастиан.

Франсис се спуска към тях и ги задушава с прегръдките и целувките си. След това е ред на насълзения Саймън, който е последван от Джейми и срамежливата ѝ усмивка, а най-накрая и Лайла, която е довела двете си по-малки деца.

А музиката и подаръците!

— Има толкова много подаръци, мамо!

Себастиан се стрелка към поничките и грабва тази най-отгоре, поръсена с пръчици, след което я подава на едно от децата на Лайла.

Мерин се притесняваше, че срещата им със завърналия се Себастиан ще е трудна за тях, макар да я убеждаваха по телефона, че всичко ще е наред. Сега разбира, че наистина е така. Всички те са родители. Независимо дали собствените им деца са тук, или не, те искрено се радват, когато покрай тях има друго дете, особено такова, което са обсъждали толкова много. Дете, което са се надявали да бъде намерено. Дете, за което са се молили.

Франсис внимателно стисва ръката ѝ.

— Дерек не дойде?

— Не — отговаря Мерин. — Не се чувства комфортно на събиранията на групата. Чака ни вкъщи. Имаме кино вечер. „Цар лъв“.

— А всичко наред ли е между вас?

— Да — отвръща Мерин. — Трябва да е. Заради Бас. И двамата сме у нас, което ни се отразява добре. Засега. Не знам накъде да поемем оттук нататък, но има време да решим. Все още се обичаме. Приятели сме. В пълно съгласие сме за всичко, което е свързано със сина ни. В този момент това е единственото, в което съм сигурна.

Франсис я прегръща отново.

Мерин наблюдава как Себастиан си играе с децата на Лайла. Малкият се смее толкова силно, че оцапаните му с глазура бузки са порозовели. Тя все още се буди посред нощ, подтикната от нуждата да провери дали е в безопасност в стаята си, но доктор Чен я уверява, че с времето тревогата ще отшуми. Поне вече няма нужда от хапчета, за да заспи.

Телефонът ѝ издава кратък звук и тя го проверява. Съобщение от Дерек.

Не знае как да се чувства, когато ѝ говори така, затова изпраща отговор, който не я притеснява. Изпраща му сърце. Себастиан е зает да си играе, а останалите да си говорят, и Мерин сяда на един стол в ъгъла, разглеждайки телефона си. Броят съобщения и обаждания от приятели, роднини и дори клиенти, които получи през последните седмици, е изумителен.

Все още не е успяла да прочете всички.

В края на списъка със съобщения са старите ѝ есемеси със Сал. Все още не може да ги изтрие. Трудно е да свърже човека, когото си мислеше, че познава, с човека, който се оказа, че е. Беше я накарал да премине през ада, но също така беше онзи, който ѝ бе помогнал да оцелее в същия този ад. Двамата бяха най-добрия приятели близо двайсет години и допреди година и половина всичко беше чудесно. Беше изключително объркващо как едновременно може да изпитва и любов, и омраза към човек, който е мъртъв. Но двете чувства — преплетени и заплетени едно в друго, разпилени и объркващи, бяха там. Съобщенията от Сал бяха останали единственото нещо, което да напомня на Мерин, че някъде дълбоко в себе си той е таял доброта. И я е обичал.

Той никога повече няма да ѝ пише.

Тя проверява последното съобщение, което ѝ е изпратил — същото, което ѝ беше изпращал всяка сутрин в продължение на толкова много месеци.

В другия край на стаята един балон се спуква и Себастиан изписква от щастие. Сърцето на Мерин се изпълва със звука от смеха му.

По дяволите, можеш да си сигурен, че е.

Бележки на автора

Писането на романи само по себе си е труден занаят, но тази книга беше най-голямото предизвикателство, с което съм се заемала. Не съм от писателите, които имат предварително начертан план за това накъде ще поеме дадена история, ето защо често съм изненадана и изплашена от развитието на събитията, които заживяват свой собствен живот.