Читаем Лоцманът полностью

— Слушам, сър! — отвърна кормчията, който, щом се увери, че изстрелът му е достигнал целта си, се залови да презарежда оръдието. Ако ми постои така още половин час, ще го окастря така, че да се смали колкото нас, а тогава ще можем да се сближим и да почнем равен бой.

В този момент над морето откъм тендера се разнесе барабанен бой „по места“, както няколко минути преди това бе направил и „Ариел“.

— Аха, накара ги да се сетят за оръдията си! — забеляза Барнстейбъл. Сега ще чуем и тях. Събуди ги, Том, събуди ги!

— Или ще ги събудим окончателно, или скоро ще ги приспим навеки — каза спокойният кормчия, който не позволяваше никому, дори на командира си, да го препира. Моите гюллета са като стадо делфини. Винаги вървят едно след друго. По места! Приготви оръдието — ей така! Дръпни се, че ще те ритне, хъшлак такъв, и не ми пипай харпуна!

— Какво става там, мистър Кофин? — извика Барнстейбъл. Да не си си глътнал езика?

— Ами един юнга тук до борда си играе с харпуна ми. А когато харпунът ще ми трябва най-много, ще се лутам да го търся.

— Остави тоя хлапак, Том! Прати ми го тук да го науча на обноски. Е, хайде де, подхвърли на англичанина още няколко гюллета!

— Искам тоя малък негодник да ми подава зарядите! — отвърна сърдито старият моряк. И ще ви моля, сър, когато минава край вас на път за крюйткамерата59, да му зашлевите един-два, та да се научи тази маймуна как да се държи … Да разбере какво значи да служиш на шхуна! Ама че маймуна с рибешка мутра! Защо пипаш нещо, което не е за ръцете ти? Ако родителите ти бяха харчили повече за твоето възпитание, отколкото за труфенето ти, щеше да станеш джентълмен, а не такъв!

— Бързо, Том, бързо! — завика Барнстейбъл нетърпеливо. Няма ли съименникът ти пак да си отвори гърлото?

— Слушам, сър, готово — изръмжа кормчията. Малко по-ниско!… Ето тъй! Непрокопсаник такъв, маймуна безподобна! Наклони малко повечко! Ела по-близо със запалката … Ще ти дам дам разбереш … Огън!

Това беше всъщност истинското начало на боя, защото гюллето на Том Кофин, което прелетя в същата посока, както първото, убеди неприятеля, че играта става твърде гореща и че не бива повече да мълчи. Затова в отговор на втория изстрел от „Ариел“ моментално последва залп от целия борд на „Бързи“. Гюллетата на тендера взеха правилна посока, но оръдията му бяха твърде леки за такова разстояние. И когато едно-две гюллета се удариха в борда на шхуната и паднаха във водата, без да причинят никаква вреда, кормчията й, чието добро настроение се възвръщаше постепенно с разгарянето на боя, забеляза с присъщото си хладнокръвие:

— Това са само нежни милувки. Англичанинът сигурно си мисли, че му пращаме салюти!

— Я го поразмърдай, Том! Всеки твой удар му помага да си отвори очите! — извика Барнстейбъл, потривайки ръце от задоволство, тъй като виждаше, че усилията му да се сближи с противника се у венчават с успех.

Досега само кормчията и помощниците му водеха боя от страна на „Ариел“, докато останалите матроси, разположени при по-малокалибрените и по-къси оръдия, стояха в пълно бездействие. Но след десетина-петнайсет минути командирът на „Бързи“, стреснат от тези първи попадения в кораба му, разбра, че дори и да желае, не може вече да отстъпи, Тогава той избра единствения път, достоен за смел човек: тръгна безстрашно напред, право към неприятеля, стараейки се същевременно да предпази кораба си от пораженията на стрелбата. Барнстейбъл следеше с орлов поглед всяко движение на прага и когато се сближиха достатъчно, заповяда да се открие огън с всички оръдия. Сега и двете страни се бяха настървили и се завърза лют бой. Залповете се редуваха тъй бързо един след друг, че димът, вместо да се разнесе веднага към подветрената страна, ту надвисваше като бяло покривало над „Ариел“, ту се разстилаше по водата в неговия килватер, сякаш бележеше пътя, по който шхуната се носеше стремглаво към по-близка и още по-кървава схватка. Виковете на младите матроси, когато зареждаха своите смъртоносни оръдия, ставаха все по-възбудени и по-яростни, докато кормчията вършеше работата си безмълвно и умело, като човек, който изпълнява по навик своята професия. Барнстейбъл беше необикновено сериозен, сдържан и мълчалив, както подобава на командир, от когото зависи изходът на боя, но в тъмните му очи гореше пламък на едва подтискано вълнение.

— Да им дадем да се разберат! — кряскаше той от време на време, надвиквайки рева на оръдията. Оставете въжетата им, момчета! Удряйте по-надолу, по корпуса!