Читаем Левиатан полностью

Изглежда, че за Гош това беше съвсем ненадеен обрат. Детективът запримига, с подозрение изгледа Фандорин и като изпъчи важно двойната си брадичка, изгъгна:

— Добре, елате в каютата ми, щом така сте решили.

Клариса имаше чувството, че полицаят понятие няма какво точно се кани да му признае мадам Клебер.

Всъщност комисарят трудно би могъл да бъде укорен — Клариса също не успяваше да следва стремителния ход на събитията.

Щом вратата след Гош и неговата спътничка се затвори, тя въпросително погледна Фандорин, който май със сигурност знаеше какво точно става. За първи път днес дръзна да го погледне ето така, директно, не изпод вежди и не през премрежени мигли.

Никога досега не беше виждала Ераст (да, да, наум може и по име) толкова обезкуражен. Челото му бе смръщено, в очите бе застинала тревога, пръстите му нервно барабаняха по масата. Нима дори този уверен, притежаващ светкавични реакции човек губеше контрол върху развоя на събитията? Снощи Клариса го видя смутен, но за не повече от миг. Тогава той бързо се овладя.

Как стана?

След бомбайската катастрофа тя три дни не излезе от каютата си. Каза на камериерката, че не се чувства добре, хранеше се вътре, а на разходка излизаше само под прикритието на нощта като някаква крадла.

Със здравето беше наред, но как можеше да се покаже пред свидетелите на нейния позор, особено пред него? Мръсникът Гош я направи за смях, унижи я, окаля я. А най-лошото е, че дори не можеше да го уличи в лъжа, всичко от първата до последната дума беше истина. Да, веднага след като правата й на наследничка влязоха в сила, тя се втурна към Париж, за който толкова много бе чувала и чела. Като нощна пеперуда — към свещ. И си опърли крилцата. Не стига, че срамната история й отне последните трохи от самоуважение, ами сега околните вече знаеха, че мис Стамп е блудница, наивна идиотка, презряна жертва на професионален жиголо.

Мисис Труфо на два пъти идва да я пита как е. Естествено, искала е да се наслади на нейното унижение: престорено ахкаше, оплакваше се от жегата, но безцветните й очички направо грееха от злорадство — сиреч, е, скъпа, коя от нас е истинска лейди?

Японецът също се отби и каза, че при тях е прието, ако някой не е добре, да му се „прави визита за съборезнование“. Предложи медицинските си услуги. Гледа я със съчувствие.

Накрая почука и Фандорин. Клариса разговаря с него рязко, не му отвори вратата и каза, че имала мигрена.

„Нищо — рече си, докато унило в самота дъвчеше бифтека. — Трябва да изтърпя девет дни до Калкута. Много важно, че девет дни ще стоя затворена. Какво са в сравнение с онзи близо четвърт век, който прекарах като заточеница. Тук дори е много по-хубаво, отколкото у леля. Сама, в луксозна каюта, с хубави книги. А в Калкута незабелязано ще се измъкна на брега и тогава вече наистина ще отворя нова, неопетнена страница.“

На третия ден привечер обаче започнаха да я спохождат съвсем други мисли. О, колко е прав Барда, като пише:

Наистина нямаше какво да губи. Късно вечерта (след полунощ) Клариса решително си оправи прическата, понапудри се, облече си парижката рокля с цвят на слонова кост, която толкова й отиваше, и излезе в коридора. Люлеенето я мяташе от едната стена към другата.

Мъчейки се да не мисли за нищо, тя се спря пред вратата на 18-а каюта, вдигна ръка, замря — но за секунда, само за една секунда — и почука.

Ераст отвори почти веднага. Той беше със син унгарски халат с гайтани, а под широкото му деколте белееше долната му риза.

— Трябва да си поговорим — безапелационно заяви Клариса, забравила дори да поздрави.

— Д-добър вечер, мис Стамп — бързо каза той. — Случило ли се е нещо? — И без да дочака отговор, помоли:

— Бихте ли ме изчакали за момент. Да се п-преоблека.

Пусна я да влезе, когато беше вече по сако, с безупречно вързана вратовръзка. С жест я покани да седне.

Клариса седна и вперила поглед в очите му, изрече следното:

— Само не ме прекъсвайте. Ако се запъна, ще е още по-ужасно… Знам, че съм доста по-възрастна от вас. На колко сте години? На двайсет и пет? По-малко? Няма значение. Нали не ви моля да се ожените за мен. Но вие ми харесвате. Влюбена съм във вас. Възпитавана съм така, че никога и при никакви обстоятелства да не казвам тези думи на мъж, но сега ми е безразлично. Не искам повече да губя време. Бездруго съм пропиляла най-хубавите години от живота си. Аз вехна, без да знам що е цъфтеж. Ако поне малко ви харесвам, кажете ми го. Ако не, пак ми го кажете. След срама, който вече преживях, едва ли може да ме заболи повече. И знайте: парижкото ми… приключение беше кошмар, но аз не съжалявам за него. По-добре кошмар, отколкото онази мъка, в която прекарах целия си живот. Хайде отговорете ми де, защо мълчите?

Господи, нима можа да каже всичко това на глас? Направо можеше да се гордее.

В първия момент Фандорин се смути, дори най-прозаично запримига. После заговори — бавно, запъвайки се повече от обичайното: