Читаем Левиатан полностью

След като се поусмихва, мосю Аоно направи обичайния си номер, от който на сътрапезниците им се повдигаше: извади от джоба си хартиена салфетка, звучно се изсекна в нея, смачка я и внимателно нагласи влажното топче на ръба на използваната си чиния. Наслаждавайте се сега на тая икебана. За икебаната Рената бе чела в един роман на Пиер Лоти8 и бе запомнила звучната дума. Интересна идея е да подреждаш букетите не просто ей така, а като влагаш в тях философски смисъл. Някой път трябва да опита.

— Какви цветя обичате? — попита тя доктор Труфо.

Той преведе въпроса, за да го разбере неговата кранта, а сетне отвърна:

— Теменуги. — След което преведе и отговора: pansies.

— Обожавам цветята — възкликна мис Стамп (как го докарва тоя „наив“!), — но само живите. Обичам да се разхождам сред нацъфтели поляни! Направо ми се къса сърцето, като видя как клетите срязани цветя вехнат и листенцата им канят! Затова не разрешавам на никого да ми подарява букети — и възви премрежен поглед към хубавия русин.

„Ах, колко жалко, инак всички щяха да те отрупат с цветя“ — помисли си Рената, но на глас каза:

— Според мен цветята са венци на Божието творение и да се гази нацъфтяла поляна е престъпление.

— В парковете на Париж то си е престъпление — рече мосю Гош. — Наказанието е десет франка. Ако дамите разрешат на стария непослушник да изпуши една лула, ще ви разкажа много интересна историйка на тази тема.

— О, дами, бъдете снизходителни! — провикна се очилатият индолог Суитчайлд и брадичката му „ала Дизраели“ се разтресе. — Мосю Гош е такъв сладкодумец!

Всички се обърнаха към бременната Рената, от която зависеше решението, и тя направи своя намек, като разтърка слепоочието си. Не, главата изобщо не я белеше, тя просто протакаше.

Но понеже и на нея й беше интересно да чуе „историйката“, кимна с мъченическа физиономия:

— Добре, пушете. Само ще помоля някой да ми вее с ветрило.

Тъй като кучката Клариса, притежателката на разкошно щраусово ветрило, се направи, че няма нищо общо, наложи се да се жертва японецът. Гинтаро Аоно седна до нея и така усърдно заразмахва пред носа на мъченицата яркото си ветрило на пеперуди, че подир миг на Рената наистина й се зави свят от този калейдоскоп. За прекомерното си усърдие японецът получи забележка.

А рентиерът с удоволствие дръпна от лулата, издуха облаче ароматен дим и подхвана:

— Ако щете ми вярвайте, ако щете — недейте, но случката е истинска. В Люксембургската градина работеше един градинар, татко Пикар се казваше. Четиридесет години бе поливал и подрязвал цветята и до пенсия му оставаха само три години. Една сутрин излиза татко Пикар с лейката си и що да види — в лехата с лалета се изтегнал някакъв издокаран господин с фрак. Опнал се на пролетното слънце и се одрямал. Явно някой гуляйджия, дето се веселил до зори, но не успял да се прибере вкъщи, че се омаломощил — Гош присви очи и лукаво огледа присъстващите. — Пикар, естествено, се ядосал, че му е смачкал лалетата, и казва: „Ставайте, мосю, в нашия парк не може да лягате по лехите! Ще ви глобим десет франка.“ Гуляйджията поотворил око и извадил една жълтица: „Ей ти, казва, старче, остави ме на мира. Отдавна не съм си почивал тъй хубаво.“ Е, градинарят взел монетата, но не си отива. „Платихте си глобата, но нямам право да ви оставя тук. Ако обичате да станете.“ Тогава господинът с фрака отворил и другото си око, но не побързал да се изправи. „Колко да ти платя, че да не ми затуляш слънцето? Давам колкото кажеш, само да ми се махнати от главата и ме оставиш да си подремна.“ Татко Пикар се почесал по темето, позамислил се и помърдал устни. „Добре — казва, — ако вие, господине, желаете да си купите един час лежане в лехата на Люксембургската градина, това ще ви струва осемдесет и четири хиляди франка и нито су по-малко.“ — Мустакатият французин се усмихна ведро и поклати глава, сякаш възхитен от наглостта на градинаря. — „И нито су по-малко“ — казва. А между другото пийналият господин бил не кой да е, ами самият банкер Лафит, най-богатият човек в Париж. Той не обичал да си хвърля думите на вятъра, щом е рекъл „колкото кажеш“, значи това е. Как ще подвие опашка и ще се отметне от банкерската си дума? Но пък нямал желание и да даде на първия срещнат нахалник толкова пари за едното мерси. Какво да прави? — Гош сви рамене, за да демонстрира изключителното затруднение. — Тогава Лафит рекъл: „Добре, дърти мошенико, ще си получиш осемдесет и четирите хиляди, но при едно условие: ако ми докажеш, че да се изтегна за един час на твоята келява леха наистина струва толкова. Не успееш ли обаче да ми го докажеш, ще те напердаша с бастуна и това дребно хулиганство ще ми струва четиридесет франка административна глоба.“

Смахнатият Милфорд-Стоукс се изсмя гръмогласно и доволен тръсна рижия си перчем, а Гош вдигна пожълтелия си от тютюна пръст: не бързай да се радваш, това още не е краят.

Перейти на страницу:

Все книги серии Приключенията на Ераст Фандорин

Левиатан
Левиатан

През 1878 година луксозният презокеански параход "Левиатан" потегля на своето първо пътешествие от Париж до Калкута. Сред изисканото общество на пасажерите от първа класа е и руският дипломат Ераст Фандорин. На "Левиатан" пътува комисарят от парижката полиция Гюстав Гош. Гош, който се представя за безобиден рентиер, е по следите на жесток убиец, извършител на "престъплението на века", разтърсило парижката общественост. Наскоро, в тихо столично предградие, е бил убит известният колекционер лорд Литълби заедно със седем души от прислугата и две деца. От Колекцията на лорда е изчезнала златната статуетка на индийския бог Шива. Но дали действително кражбата е повод за такова безогледно избиване на хора? И как убиецът е съумял да се справи с десетте си жертви? Единствената улика е малка златна значка с формата на кит, открита до трупа на лорда — такива значки са били подарени на всички пасажери от първа класа на "Левиатан", както и на членовете на екипажа.Комисар Гош наблюдава внимателно тези пътници от първа класа, които по една или друга причина очевидно не притежават златни значки. Капитанът успява да организира нещата така, че заподозрените да се хранят в един салон — за да улесни работата на комисаря. Скоро става ясно, че всеки от тях има какво да крие — но дали тайните им имат връзка с "престъплението на века"? Какво свързва убийството на лорд Литълби и прислугата му с баснословните съкровища на раджата на Багдазар, наречен "Изумрудения раджа"? На прав път ли е комисарят Гош, или прекалената му самоувереност ще доведе до още убийства на борда на "Левиатан"?До решението на тази блестяща криминална загадка може да достигне единствено Ераст Фандорин.

Борис Акунин

Исторический детектив

Похожие книги

Музыка сфер
Музыка сфер

Лондон, 1795 год.Таинственный убийца снова и снова выходит на охоту в темные переулки, где торгуют собой «падшие женщины» столицы.Снова и снова находят на улицах тела рыжеволосых девушек… но кому есть, в сущности, дело до этих «погибших созданий»?Но почему одной из жертв загадочного «охотника» оказалась не жалкая уличная девчонка, а роскошная актриса-куртизанка, дочь знатного эмигранта из революционной Франции?Почему в кулачке другой зажаты французские золотые монеты?Возможно, речь идет вовсе не об опасном безумце, а о хладнокровном, умном преступнике, играющем в тонкую политическую игру?К расследованию подключаются секретные службы Империи. Поиски убийцы поручают Джонатану Эбси — одному из лучших агентов контрразведки…

Элизабет Редферн

Детективы / Исторический детектив / Исторические детективы
Агент его Величества
Агент его Величества

1863 год: в Европе военная тревога. Западные державы требуют от России прекратить боевые действия против польских повстанцев, угрожая начать интервенцию. Император Александр II решает передислоцировать российские эскадры в североамериканские порты, дабы оттуда бить по коммуникациям англичан и французов. Но США тоже объяты войной: Юг сражается против Севера. Американские политики погрязли в интригах и коррупции, и российские моряки для них – лишь разменная монета в собственных расчётах.Разобраться в этом хитросплетении высоких интересов и тёмных дел предстоит чиновнику по особым поручениям при Министерстве иностранных дел Семёну Родионовичу Костенко. Впереди его ждёт борьба с недругами России, политическими проходимцами и мошенниками из собственного ведомства. Чья возьмёт? Об этом и многом другом повествует роман «Агент его Величества».

Вадим Вадимович Волобуев , Вадим Волобуев

Детективы / Исторический детектив / Исторические детективы
Чернее ночи
Чернее ночи

От автораКнига эта была для меня самой «тяжелой» из всего того, что мною написано до сих пор. Но сначала несколько строк о том, как у меня родился замысел написать ее.В 1978 году я приехал в Бейрут, куда был направлен на работу газетой «Известия» в качестве регионального собкора по Ближнему Востоку. В Ливане шла гражданская война, и уличные бои часто превращали жителей города в своеобразных пленников — неделями порой нельзя было выйти из дома.За короткое время убедившись, что библиотеки нашего посольства для утоления моего «книжного голода» явно недостаточно, я стал задумываться: а где бы мне достать почитать что- нибудь интересное? И в результате обнаружил, что в Бейруте доживает свои дни некогда богатая библиотека, созданная в 30-е годы русской послереволюционной эмиграцией.Вот в этой библиотеке я и вышел на события, о которых рассказываю в этой книге, о трагических событиях революционного движения конца прошлого — начала нынешнего века, на судьбу провокатора Евно Фишелевича Азефа, одного из создателей партии эсеров и руководителя ее террористической боевой организации (БО).Так у меня и возник замысел рассказать об Азефе по-своему, обобщив все, что мне довелось о нем узнать. И я засел за работу. Фактурной основой ее я решил избрать книги русского писателя-эмигранта Бориса Ивановича Николаевского, много сил отдавшего собиранию материалов об Азефе и описанию кровавого пути этого «антигероя». Желание сделать рассказ о нем полнее привело меня к работе с архивными материалами. В этом мне большую помощь оказали сотрудники Центрального государственного архива Октябрьской революции (ЦГАОР СССР), за что я им очень благодарен.Соединение, склейки, пересказ и монтаж плодов работы первых исследователей «азефовщины», архивных документов и современного детективно-политического сюжета привели меня к мысли определить жанр того, что у меня получилось, как «криминально-исторический коллаж».Я понимаю, что всей глубины темы мне исчерпать не удалось и специалисты обнаружат в моей работе много спорного. Зато я надеюсь привлечь внимание читателя к драматическим событиям нашей истории начала XX века, возможности изучать которые мы не имели столько десятилетий.Бейрут — Москва. 1980—1990 гг.

Евгений Анатольевич Коршунов

Исторический детектив