Читаем Кутията за всичко полностью

След известно време тя отново се включи в заниманията в клас, а след още известно време — и в игрите. Отново започна да се усмихва, но никога не се смееше. Приличаше на изгаснала свещичка. Пламъкът си беше отишъл заедно с вярата й. Вече не ме поглеждаше съзаклятнически с преливащи от обич очички. Всеки път, щом я докосвах, лекичко отдръпваше рамото си.

Един ден си дадох сметка, че Сюлин претърсва класната стая. Ден след ден тя проверяваше милиметър по милиметър всяка кутия с играчки, всяка бучка глина, всяка лавица и шкафче и всяка чанта. След около седмица вече бе огледала навсякъде с изключение на моята катедра. Всеки път, щом отворех някое чекмедже, тя моментално изникваше до лакътя ми и светкавично надникваше вътре, преди да съм успяла да го затворя. И винаги намираше основателно оправдание за това, че се навърта наоколо ми.

„Тя отново вярва — помислих с надежда аз. — Не желае да се примири с факта, че Кутията й е изчезнала. Иска си я отново. Но нея наистина я няма — натъжих се аз. — Този път завинаги.“

Няколко дни по-късно реших да открия цветния тебешир, който винаги прибирах много внимателно и никога след това не можех да намеря. Напъхах ръце в дясното чекмедже чак до самото дъно. Вътре имаше какво ли не — цяла камара боклуци, натрупани вътре с времето и прибирани или скривани там уж закратко. Заизмъквах писма до Дядо Коледа, счупена прашка, смачкана червена панделка, кутийка с капсули, раи-ран чорап, шест броя от училищния вестник, гумен нож, Евангелието от Лука, лопатка играчка, модели на хартиени фенери и розов пластмасов пеликан. Открих ирландската си ленена кърпичка, която мислех, че съм загубила завинаги, и на дъното на цялата тази бъркотия напипах нещо квадратно. Зарадвах се — сигурно беше цветният ми тебешир! Измъкнах ръце, изтърсих всичко на пода и видях между пръстите си Кутията.

Отново бяхме заедно. Навън светът представляваше очарователна пустиня от белота, вятърът виеше зад прозорците и почукваше с влажните си бели пръсти по топлата светлина. Вътре тревогата и очакването, и безкрайната самотност се бяха стопили в утехата от едно рамо и топлата прегръдка на две ръце — и никъде, никъде наоколо не се усещаше страхът от раздялата. Това бе щастливият край. Това бе… Това беше Кутията за Всичко на Сюлин! Сърцето ми щеше да се пръсне. Тя беше тук! В претъпканото с боклуци чекмедже! През цялото време бе стояла там! Коленете ми трепереха. Скрих кутията между гънките на полата си. След това се свлякох на стола, сложих я в средата на бюрото си и я покрих с длани, за да се спася от изкушението. Погледнах към Сюлин. След малко щеше да приключи с възложената задача, но това не я радваше особено. Отново щеше да скръсти ръце пред себе си и да чака така, докато й възложа нова работа.

Алфа би одобрила това. И по всяка вероятност този път поне щеше да бъде права. „Халюцинациите“ може и да са ни нужни, за да ни крепят — всички нас с изключение на хора като Алфа, — но когато отиваме твърде далеч в усилията си да се пренесем дори физически в несъществуващите пространства на своите желания…

Спомних си как слабичкото, вцепенено телце на Сюлин се строполява на пода. Дълбоката й потребност бе открила — или създала (кой би могъл да каже със сигурност?) — нещо твърде опасно за едно дете. Толкова лесно бих могла да върна искриците на щастието в нейните очи… Но каква щеше да бъде цената?

Не, бях длъжна да спася Сюлин. Само зрелостта — родена от тъгата и от самотността, които тя едва бе започнала да опознава — можеше да ни научи да използваме безопасно и разумно една Кутия за всичко.

Сърцето ми се разтуптя, когато плъзнах длани по повърхността и от двете страни на… Отново поставих ръцете си отгоре, преди наистина да погледна — вече знаех, че можеш да зърнеш гледката на своето съкровено желание само за сметка на нечие друго сърце. Седях зад бюрото си разтреперана и задъхана, с мокри длани и имах чувството, че се връщам от някакво далечно пътешествие. И може би наистина се връщах. Може би за част от секундата бях зърнала всички чудеса на света.

— Сюлин, — извиках аз — би ли дошла при мен, когато си готова.

Тя кимна, без да се усмихне, занесе ножицата и я пусна в кутията, смачка хартиените изрезки и се приближи към кошчето за боклук до бюрото ми.

— Имам нещо за теб, Сюлин — казах аз, без да откривам кутията.

Тя хвърли бегъл поглед към ръцете ми и равнодушно вдигна очи към мен.

— Вече съм готова.

— Интересно ли ти беше?

— Да — излъга ме тя.

— Добре — уж й повярвах аз — виж тук. И разтворих длани.

Тя пое дълбоко дъх и цялата настръхна.

— Намерих я — прошепнах припряно аз, страх ме беше да не се разсърди — в най-долното чекмедже.

Облегна се на ръба на бюрото, стиснала силно ръце и вперила очи в кутията с онзи болезнен копнеж, с който децата поглеждат към коледните витрини.

— Може ли да я взема? — промълви тя.

— Тя е твоя — подадох й я аз.

Не помръдна. Само премести поглед върху лицето ми.

— Може ли да я взема? — попита още веднъж.

— Да! — настоях аз — Но…

Примигна. Беше се досетила за условието ми, преди да го изрека.