Читаем Кървави книги (Том 3) полностью

Нортън се затича към Магуайър, като се мъчеше да извади пистолета от джоба си, който беше пълен с всевъзможни джунджурии. Облеченият в бяло убиец вече отстъпваше към другия край на улицата, неподготвен да се справи с втори мъж. Приличаше, помисли си Нортън, на изпаднал член на Ку-клукс-клан: качулка, роба и плащ. Нортън се отпусна на едно коляно, прицели се с две ръце в мъжа и стреля. Резултатът беше поразителен. Фигурата сякаш се разду и обезформи, превърна се в развят като знаме бял плат, върху който се забелязваха едва-едва очертанията на лице. Чу се звук като от просването на мокри чаршафи върху тел — звук, който със сигурност нямаше място на тази мръсна задна уличка. Озадачен и объркан, Нортън се вцепени за момент, а човекът-чаршаф се издигна във въздуха и изчезна.

Магуайър, който лежеше в краката на Нортън, се посъвзе и започна да стене. Опитваше се да каже нещо, но думите, които излизаха през нараненото му гърло, бяха неразбираеми. Нортън се приведе към него. Шефът му миришеше на страх и повръщано.

— Глас — повтаряше Магуайър или поне така му се стори.

Това му беше достатъчно. Нортън кимна и му изшътка да млъкне. Лицето на чаршафа беше на Глас, разбира се. Неблагоразумният счетоводител. Беше видял със собствените си очи как му изгарят краката, беше присъствал на целия жесток и противен ритуал.

Добре, очевидно Рони Глас имаше приятели, жадни за отмъщение приятели.

Нортън вдигна глава, но вятърът беше отнесъл призрака нейде над покривите.

Какво неприятно преживяване, първият вкус на провала. Рони още помнеше онази злочеста нощ. Беше се свил на купчина в гъмжащия от плъхове ъгъл на една изоставена фабрика южно от реката, полагайки усилия да се пребори с паниката, завладяла всичките му фибри. Каква полза от триковете, които беше овладял, щом губеше контрол над тях при първия признак на опасност? Трябваше да обмисли ходовете си по-добре и да укрепи волята си, докато всяка съпротива стане немислима. Вече чувстваше, че енергията му го напуска, този път се затрудни повече да оформи тялото си. Нямаше време да оплаква глупавия си провал. Трябваше да сгащи Магуайър на място, от което не би могъл да му избяга.

Полицейското разследване в моргата беше циклило на едно място половин ден, а после дойде нощта и все още нямаше резултати. Инспектор Уол от Скотланд Ярд беше изпробвал всичките си познати техники. Вежливи думи, груби думи, обещания, заплахи, примамливи предложения, изненади, дори шамари. Но Лени продължаваше да разказва една и съща история: нелепа история, която, кълнеше се той, колегата му щял да потвърди, щом излезе от състоянието на ступор, в което се намираше. История, която инспекторът просто нямаше как да вземе на сериозно. Ходещ саван?

Как да напише подобна глупост в доклада си? Не, той искаше нещо правдоподобно, пък било то и лъжа.

— Може ли една цигара? — попита Лени за пореден път.

Уол поклати глава.

— Хей, Фреско — обърна се той към дясната си ръка, мъж на име Ал Кинкейд. — Мисля, че е време да преслушаш още веднъж този приятел.

Лени знаеше какво има предвид инспекторът под преслушване, това беше евфемизъм за побой. Щяха да го изправят пред стената с разкрачени крака и с ръце на главата и после… Стомахът му се сви при мисълта.

— Слушайте… — примоли се той.

— Какво, Лени?

— Не го убих аз.

— Разбира се, че си бил ти — възрази Уол, като си чоплеше носа. — Просто искаме да знаем защо. Не харесваше старото копеле? Той говореше мръсотии за приятелките ти, нали? Знам каква репутация имаше.

Ал Фреско се усмихна мазно.

— Затова ли го пречука?

— За бога — изстена Лени, — нима щях да ви разкажа такава шибана история, ако не я бях видял със собствените си шибани очи?

— Езикът — смъмри го Фреско.

— Саваните не летят — заяви Уол с разбираема убеденост.

— Тогава къде е саванът? — възрази Лени.

— Изгорил си го, изял си го, откъде да знам, мамка му?

— Езикът — каза тихо Лени.

Телефонът иззвъня, преди Фреско да свари да го удари. Той го вдигна, промърмори нещо и го подаде на Уол. После отвъртя един приятелски шамар на Лени, като му пусна малко кръв.

— Виж какво — рече Фреско и навря лицето си в неговото, сякаш искаше да му вземе дъха. — Знаем, че ти си го направил. Ти си бил единственият в състояние да го направи. Просто искаме да знаем защо. Това е. Защо?

— Фреско — обърна се Уол към здравеняка, като закри слушалката с ръка.

— Да, сър?

— Обажда се господин Магуайър.

— Господин Магуайър?

— Мики Магуайър.

Фреско кимна.

— И е много разстроен.

— Така ли? Защо?

— Смята, че е бил нападнат от мъртвеца в моргата. Порнографът.

— Глас — обади се Лени. — Рони Глас.

— Именно, Роналд Глас — каза Уол, като се усмихна на Лени.

— Това е абсурдно — рече Фреско.

— Но сме длъжни да изпълним дълга си към един порядъчен член на обществото, нали? Я отскочи до моргата, ако обичаш, и се увери…

— Да се уверя?

— Че копелето още е там.

— О!

Фреско изглеждаше объркан, но излезе, без да възрази.

Лени недоумяваше какво става, но и не го интересуваше. Какво значение имаше, по дяволите? Започна да си играе с топките през една дупка в левия си джоб. Уол го изгледа презрително.