Читаем Къртицата полностью

Бързия продължи да разсъждава. Все още се учудваше на постъпката си. В този суров свят нямаше място за чувства. Всеки мислеше само за себе си. И все пак той днес се отказа от лесния утрешен добив. Направи го… Защо? За полза? Изключено! Никой никога не би могъл да извлече полза от Гладния. За удоволствие тогава? Но какво удоволствие можеше да съществува в тунелите? Горчивото нещо? Да, но Гладния нямаше нищо общо с това. Пък и без да се подмилква пред когото и да било, Бързия редовно получаваше своята дажба. Друго удоволствие нямаше.

„Добро!“ — подсказа му онази част от съзнанието, която сякаш бе заградена с твърда стена и само понякога хвърляше отблясъци от загадъчни, непознати мисли и преживявания. Добро… Тази дума сега нямаше никакъв смисъл, но нещо сякаш му нашепваше, че има свят, в който именно това понятие е най-главното.

Какъв беше този свят? И тук Бързия отново стигаше до тъмната граница, която като с нож отрязваше предишното му съществуване. Имаше ли друг свят? Някои вярваха, че има. Но никой не знаеше какъв е той. Всеки си имаше собствено мнение за него. Според Оскубания всички отиват в другия свят, когато умрат от срутване, от задушаване, от удавяне в подземните води или просто от слабост. Там има много храна, много горчиво нещо, не трябва да се работи и всеки може да лежи на топло. Други твърдяха, че вторият свят е мястото, където се появява всеки. Там той е щастлив, но когато му дойде времето, трябва да слезе в тунелите. Тогава Горните изтриват паметта му и го изпращат тук. Това мнение изглеждаше по-убедително, защото от време на време в тунелите наистина се появяваха новаци. Те идваха винаги по едно и също време — в началото на работата. Не помнеха нищо, не знаеха нищо, освен това, че трябва да търсят руда, да пълнят чувала си с нея и да я влачат нагоре. Те дори не можеха да говорят. Много време трябваше да измине, преди да разберат смисъла на съскането, издавано от другите. После свикваха, опознаваха околните и неминуемо получаваха прякор, който играеше ролята на име.

Бързия добре си спомняше как самият той дойде в тунела. Преди този момент в паметта му нямаше нищо. Внезапно от небитието се появи усещането за твърдия под, на който лежеше. След това чу ехото от далечната работа. И накрая в съзнанието му изплуваха Законите: трябва да слиза надолу с празен чувал и да го пълни с минерала, който излъчва нещо подобно на топлина. При сигнал — завръщане горе. За пълен чувал — храна и горчиво нещо. За празен чувал — наказание.

Спомняше си първите дни на работата. Пълен мрак, безкрайно дълги тунели, дребни парчета руда, непрекъснато ровене из глината и тежки, космати тела, пълзящи наоколо. Не знаеше защо, но всичко това го ужасяваше. И още повече го ужасяваше неизбежната болка, която идваше, когато в края на работата връщаше почти празен чувал. Понякога му се искаше да избяга, но в съзнанието му изплуваше неизвестно как втълпеният Закон. За две бягства — смърт. За сваляне на гривната — смърт. И той продължаваше да работи. Не знаеше нищо, а и никой не можеше да му обясни, защото не разбираше свистящия говор на околните. Едва по-късно научи първите думи, а след тях и целия оскъден език.

Сега Гладния беше в подобно положение. Той беше се появил последен в тунела и може би с това се обясняваше интересът на Бързия към него. Всъщност този интерес нямаше да донесе нищо полезно. Новодошлите си спомняха по-малко от всички други. Дори сънищата им от горчивото нещо бяха по-неясни.

Двамата лежаха още дълго, без да говорят. Изведнъж в тунелите се раздаде нисък, протяжен вой. Гладния подскочи от уплаха и бързо запълзя към изхода от пещерата.

— Край на работата!

Бързия спокойно го последва. Нямаше от какво да се боят. Зад себе си влачеха пълни чували — гаранция за спокойствие, добра храна и цяла дажба горчиво нещо. При това щяха да стигнат първи и веднага след яденето можеха да заспят.

Излязоха в Централния тунел и поеха нагоре по спиралата. Далече долу отново се чуваше познатият шум — пълзенето на многобройни тела и влаченето на тежките чували.

На връщане всички се движеха само по Централния тунел. Сега бързината нямаше особено значение. Пък и трудно можеха да се мъкнат пълните чували по тесните, криви, а понякога и полузатрупани ходове. Разклоненията бяха важни само в началото на работата, когато всеки се стремеше да намери най-прекия път и да изпревари останалите.

Другите още не бяха се изкачили до средата на Централния тунел, когато двамата стигнаха в голямата пещера. Нетърпелив да предаде първия си богат добив, Гладния се вмъкна в Тунела на рудата. След малко отвътре се чу шумът от падането на тежкия къс минерал. Бързия подхвана със задна лапа своя чувал и запълзя по широкия коридор. Скоро стигна до Дупката и спря на ръба.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Эгоист
Эгоист

Роман «Эгоист» (1879) явился новым словом в истории английской прозы XIX–XX веков и оказал существенное влияние на формирование жанра психологического романа у позднейших авторов — у Стивенсона, Конрада и особенно Голсуорси, который в качестве прототипа Сомса Форсайта использовал сэра Уилоби.Действие романа — «комедии для чтения» развивается в искусственной, изолированной атмосфере Паттерн-холла, куда «не проникает извне пыль житейских дрязг, где нет ни грязи, ни резких столкновений». Обыденные житейские заботы и материальные лишения не тяготеют над героями романа. Английский писатель Джордж Мередит стремился создать характеры широкого типического значения в подражание образам великого комедиографа Мольера. Так, эгоизм является главным свойством сэра Уилоби, как лицемерие Тартюфа или скупость Гарпагона.

Джордж Мередит , Ви Киланд , Роман Калугин , Элизабет Вернер , Гростин Катрина , Ариана Маркиза

Исторические любовные романы / Приключения / Проза / Классическая проза / Самиздат, сетевая литература / Современная проза
Сальватор
Сальватор

Вниманию читателя, возможно, уже знакомого с героями и событиями романа «Могикане Парижа», предлагается продолжение – роман «Сальватор». В этой книге Дюма ярко и мастерски, в жанре «физиологического очерка», рисует портрет политической жизни Франции 1827 года. Король бессилен и равнодушен. Министры цепляются за власть. Полиция повсюду засылает своих провокаторов, затевает уголовные процессы против политических противников режима. Все эти события происходили на глазах Дюма в 1827—1830 годах. Впоследствии в своих «Мемуарах» он писал: «Я видел тех, которые совершали революцию 1830 года, и они видели меня в своих рядах… Люди, совершившие революцию 1830 года, олицетворяли собой пылкую юность героического пролетариата; они не только разжигали пожар, но и тушили пламя своей кровью».

Александр Дюма

Приключения / Исторические приключения / Проза / Классическая проза / Попаданцы