Пред него стреляха. Стреляха и зад него. Куршумите сякаш го заобикаляха, него, тъкмо него, ангела, бога, свръхчовека, който си бе въобразил, че има могъщество то да спаси света, а единствено бе донесъл смърт на всички, които му повярваха.

— Почакай малко — тихо прошепна Базил. — Аз сега… аз ей-сега ще се върна. Ти само не се плаши.

Той целуна изстиващото чело, остави Ика и се обърна с лице към настъпващите десантници.

4. БИБЛИОТЕКАТА НА ГОСПОДИН СЪВЕТНИКА

Базил седеше на някаква греда под надвисналия покрив и гледаше през пукнатината навън. Дясната му ръка здраво стискаше студеното желязо на автомата. Леденият вятър проникваше през дупките и се въртеше из прашния таван, задръстен с вехтории. Миришеше на мухъл и прокиснато.

Подпря автомата на гредата и се опита да стопли ръцете си с дъх. Вдървените пръсти малко се отпуснаха, но бяха все така твърди, непохватни. Тогава той скръсти ръце и пъхна дланите под мишниците си. Така като че ли стана по-добре. Вече от два часа чакаше на този ветровит таван и цялото му тяло беше замръзнало, но това нямаше значение. Важното беше ръцете му да са в ред.

Свит в тази неудобна поза, той се наведе напред и отново погледна през цепнатината. Улицата беше тъмна. Една слаба лампа едва осветяваше преспите, натрупани отсреща по тротоара около малкия център за възстановяване. Снегът продължаваше да вали и вятърът въртеше бели вихрушки на черния фон на нощта.

Вече от половин час никой не излизаше през широката врата на центъра. Време беше… Защо се бавеха другите? Какво чакаха?

Сякаш в отговор на мислите му, тишината изведнъж се раздра от дрезгави изстрели. Някой пронизително закрещя.

Базил грабна автомата и се изправи. През дългото очакване беше пресметнал всеки жест. С два скока стигна до капандурата, блъсна я навън и изхвърли на покрива въжето, вързано за централната греда. Преметна ремъка на автомата през врата си и изпълзя върху стръмните, хлъзгави керемиди. Въжето вече падаше към земята. Базил се хвана за него, спусна се по покрива и сетне надолу, край фасадата. Краката му се удариха в заледения тротоар.

От съседния вход безшумно като сянка се появи една дребна фигура, облечена в черно, с черна глава. „Качулката!“ — сети се Базил и дигна и своята качулка.

От другата страна на центъра престрелката се разгаряше. Глухо избумтя бомба. Изглежда, нещата не вървяха толкова леко, колкото се очакваше.

— Тръгваме ли? — пискливо запита дребосъкът в черно.

— Тръгваме — кимна Базил и се хвърли напред.

Двамата пробягаха през мрачната улица, изкачиха се по стъпалата и нахълтаха в центъра за възстановяване. Коридорът беше пуст. В помещението на охраната нямаше никого. Вратата на съседната канцелария беше полуотворена и се виждаха нечии крака изпод бюрото.

— Прибери го — кратко нареди Базил. — И всички останали, които намериш. Според плана.

С войнствен вик „Ставай!“, джуджето нахълта в канцеларията. Базил го остави да се занимава с чиновниците и изтича по коридора. Стреляха съвсем наблизо, зад вратата в дъното. Базил се втурна към нея, когато нов гръм разтърси цялата сграда. Вратата излетя от пантите и сред облак дим и прах се стовари на пода. От тавана се посипа мазилка.

Изстрелите бяха престанали. Кашляйки, Базил влезе в помещението и се огледа. През дима различи пет неподвижни тела в сини униформи, проснати по очи. Край… Неговата намеса се оказваше ненужна.

Една глава с черна качулка предпазливо се повдигна над рамката на прозореца.

— Идвайте — глухо каза Базил. — С тия тук е свършено.

Няколко безформени тела пъргаво се преметнаха през разбития прозорец. Водачът им — едрият четирирък Урман — се приближи към Базил:

— Да вървим. По-бързо, след малко ще вдигнат тревога.

И без да чака потвърждение, Урман изскочи в коридора. В черното си облекло той приличаше на огромен паяк, стиснал бомба, два автомата и пистолет. Базил изтича след него.

Едно разклонение на коридора ги отведе към залата за възстановяване. Тук всичко беше така, както си го спомняше Базил, само огледалата по стените бяха изпотрошени. Под краката на нападателите хрускаха парчета стъкло.

Шестте възстановителни камери бяха празни. Базил набързо ги разгледа. Трудно беше да избере, но една от камерите изглеждаше по-нова.

— Тази — посочи той.

Четирима човека от групата на Урман подхванаха камерата. Бяха специално подбрани бивши носачи и тежестта не ги смущаваше. Ниските им масивни тела се вкопчиха в камерата и я помъкнаха към изхода.

— Камионът чака ли? — запита Базил.

— Не се тревожи — промърмори Урман. — Всичко е наред. Не се бави с чужди работи.

Двамата минаха в съседната тясна стаичка, където беше най-важната апаратура. Базил погледна оплетения с проводници стол. Изпитваше смесено чувство на страх и надежда. Това беше хипноинструкторът. Оставаше само да седне в него и да получи ключа към спомените, ключа, който щеше да проясни всичко.

Иззад отсрещната врата долиташе приглушен жален глас:

— Господа… Господа, моля ви… Аз съм главен чиновник едва от тази сутрин… Предишния го арестуваха снощи… държавна измяна…