Читаем Къртицата полностью

Разперил дългите си ципести криле, агалът бавно описваше широк кръг над долината. От тази височина зоркият му поглед можеше да различи всичко. Яркото утринно слънце хвърляше дълги сенки зад хаотично натрупаните скали, сред които буйно растяха черни храсти. Малко по-долу, обвити от гъсти облаци пара, клокочеха гейзерите. Отделни зелени петна от рядка, хилава трева разнообразяваха монотонния пейзаж. С поразителното упорство на живота крехките стръкчета пробиваха топящите се снежни преспи и се устремяваха нагоре, към слънцето. Особено нагъсто растяха те около гейзерите — там, където от недрата на земята избликваха вода и топлина. Ала не навсякъде тревата можеше да живее. На много места тя беше поникнала, сетне, отровени от нещо, стъблата се бяха превърнали в отпуснати сухи сламки.

Агалът виждаше всичко това. Но плячка нямаше. Само един от събратята му лениво пълзеше по сипея, хващайки здраво камъните с ноктите на четирите си лапи. А недалече от него между скалите бавно се промъкваше едно от онези странни двуноги същества, които се мъчеха да си присвоят властта над този див край.

Момичето също виждаше зеленикавите отблясъци по люспестия гръб на пълзящия агал. След дълги години лов из пустинните планини, човек свиква да забелязва и най-слабото движение. А животното дори не си правеше труд да се крие. Нямаше защо. Тук за него не съществуваха опасни врагове. И момичето престана да му обръща внимание. Няма смисъл да се убива агал. Това се прави само когато човек умира от глад, а и тогава е глупаво. В агонията цялото тяло на агала се изпълва с отрова и само мълниеносният удар понякога може да предотврати това. А рискът си остава. Нали точно оттам е произлязла поговорката: „Дойде ли гост отдолу, нагости го с агал“.

Момичето чакаше. Удобният момент нямаше да закъснее.

Земята сякаш въздъхна. Дълбоко под скалите се зароди плътно, напевно бучене. То ставаше все по-силно, прерасна в грохот и планината се разтърси. По сипея се затъркаляха едри камъни. Ленивият агал изведнъж се преобрази. Задните му лапи се разгънаха с огромна сила и той профуча из въздуха, за да падне след миг на сигурна, твърда скала.

Другият агал, който летеше над долината, забеляза как едно тромаво животно с жълтеникава козина изпълзя от дупката си. Долината изведнъж оживя. От пукнатините между клатещите се скали, от дупки и от изкусно скрити в бодливите храсти гнезда изскачаха стотици дребни зверчета. Обхванати от първичния ужас пред раздвижената земя, те бягаха на открито, където нищо не можеше да ги притисне.

Ципестите криле се свиха с плясък и агалът полетя надолу. Ноктите му се разпериха, готови да стиснат едрата плячка. Но момичето се оказа по-бързо. Металното острие на копието блесна на слънцето и се заби в жълтата козина на дебелото животно. Агалът изфуча недоволно, измени посоката на полета си и падна зад съседната скала. Раздаде се писък, плющене на криле и след малко хищникът излетя. В ноктите му конвулсивно се мяташе дребен кафяв гризач с тънка дълга опашка.

Земетресението затихна и долината мигом опустя. Само вторият агал, който също не беше пропуснал възможностите за нападение, сочно мляскаше над някакво разкъсано телце. Момичето се приближи до убитото животно, хвана края на копието и повдигна плячката. Беше тежка, но нямаше какво да се прави. Трябваше да носи животното като знаме, на върха на копието, без да се докосва до него. Иначе можеше да се зарази от червена треска, от гнойница, или зеб-заб знае още от каква болест. Животните от този вид бяха устойчиви на всичко и старците разказваха, че са създадени специално, за да пренасят заразата.

За момент я обхвана изкушението да докосне животното. Така поне всичко щеше да свърши бързо. Един-два дни треска, подуване на тялото и край! Какъв смисъл имаше да се живее тук или където и да било. Навсякъде животът е все същата мръсотия…

Но вместо да протегне ръка, тя продължи да слиза към центъра на долината, протягайки напред копието с плячката. На няколко пъти спря да си почине, защото този начин на носене изискваше непосилно напрежение на мускулите.

Жълтите петна на изсъхналата трева я предупреждаваха отдалече за опасността, която се таеше сред безобидните назъбени камъни. Както казваха старците, там, където тревата изсъхва, смъртта не е далече. По такова място няма да мине нито едно животно, дори агалът го заобикаля отдалече, въпреки невероятната си жизненост. Ето, зверчетата са утъпкали едва забележими пътечки и по тях е най-сигурно да се върви. Тези прашни следи криволичат все по местата, където са покълнали редки стръкчета трева, а там, където има само голи камъни, грижливо заобикалят опасните зони. Такава е тази планина, в нея можеш да вървиш само по чужди следи. Отклониш ли се, чака те съдбата на многобройните животинки, които са оставили костите си сред камънака. Никой не ги е докоснал, само вятърът и водата са отвели месото от костите.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Эгоист
Эгоист

Роман «Эгоист» (1879) явился новым словом в истории английской прозы XIX–XX веков и оказал существенное влияние на формирование жанра психологического романа у позднейших авторов — у Стивенсона, Конрада и особенно Голсуорси, который в качестве прототипа Сомса Форсайта использовал сэра Уилоби.Действие романа — «комедии для чтения» развивается в искусственной, изолированной атмосфере Паттерн-холла, куда «не проникает извне пыль житейских дрязг, где нет ни грязи, ни резких столкновений». Обыденные житейские заботы и материальные лишения не тяготеют над героями романа. Английский писатель Джордж Мередит стремился создать характеры широкого типического значения в подражание образам великого комедиографа Мольера. Так, эгоизм является главным свойством сэра Уилоби, как лицемерие Тартюфа или скупость Гарпагона.

Джордж Мередит , Ви Киланд , Роман Калугин , Элизабет Вернер , Гростин Катрина , Ариана Маркиза

Исторические любовные романы / Приключения / Проза / Классическая проза / Самиздат, сетевая литература / Современная проза
Сальватор
Сальватор

Вниманию читателя, возможно, уже знакомого с героями и событиями романа «Могикане Парижа», предлагается продолжение – роман «Сальватор». В этой книге Дюма ярко и мастерски, в жанре «физиологического очерка», рисует портрет политической жизни Франции 1827 года. Король бессилен и равнодушен. Министры цепляются за власть. Полиция повсюду засылает своих провокаторов, затевает уголовные процессы против политических противников режима. Все эти события происходили на глазах Дюма в 1827—1830 годах. Впоследствии в своих «Мемуарах» он писал: «Я видел тех, которые совершали революцию 1830 года, и они видели меня в своих рядах… Люди, совершившие революцию 1830 года, олицетворяли собой пылкую юность героического пролетариата; они не только разжигали пожар, но и тушили пламя своей кровью».

Александр Дюма

Приключения / Исторические приключения / Проза / Классическая проза / Попаданцы