Читаем Кралството полностью

Хвърли поглед към мен, сякаш за да провери дали монологът му ми е въздействал по някакъв начин. Поколебах се дали да не кимна бавно. Не го направих.

— Ти и аз също сме впримчени в порочни кръгове, Рой. Големи и малки. В моя случай големият кръг е решението да поема ленсманската служба след баща ми. Малкият — и аз като татко непрекъснато се връщам към един неразплетен случай. Той не успя да разбули мистерията около гибелта на родителите ти. Аз — безследното изчезване на родния ми баща. Двата случая си приличат доста, не мислиш ли? Двама отчаяни или депресирани мъже посягат на живота си.

Свих рамене и си придадох незаинтересован вид. По дяволите, за това ли беше целият цирк с моето задържане? Заради изчезването на Сигмюн Улсен?

— Само дето трупът на татко не беше открит и не знаем точното му лобно място — уточни Курт. — Знаем само, че е езерото.

— The great unknown — кимнах бавно.

Курт ме изгледа остро. После също започна да кима и двамата закимахме в такт като две проклети синхронизирани маслени помпи, дявол да го вземе.

— И понеже ти си предпоследният, а брат ти — последният човек, видял баща ми жив, имам няколко въпроса.

— Всички имаме — отпих от кафето. — Но аз вече отговорих и разказах подробно всичко за риболовния излет с баща ти и най-вероятно ти го имаш напечатано на хартия. — Посочих с брадичка към книжата покрай стената. — Освен това съм тук, за да ми вземат кръвна проба, нали?

— Точно така — потвърди Курт Улсен и пъхна готовата цигара в пакета с тютюн. — Това не е официален разпит, няма да си водя никакви записки и казаното тук си остава между тези четири стени.

Досущ като по време на риболовния излет с баща ти, помислих си.

— Интересува ме съвсем конкретно какво прави ти, след като татко те е закарал до сервиза в шест вечерта.

Поех си въздух.

— Конкретно? Смених кормилната рейка и лагерите на тойота „Корола“, 1989 година, ако не ме лъже паметта.

В погледа на Курт се появи сурова нотка. Явно наближаваше краят на примирието. Предприех стратегическо отстъпление.

— Баща ти се отбил в „Опгор“ да говори с Карл. След като си тръгнал, Карл ми се обади, защото токът спрял. Не можел да установи причината. Инсталацията беше стара и често се повреждаше, а Карл, меко казано, е скаран с ремонтите, та отскочих до вкъщи да оправя нещата. Отне ми няколко часа и помня, че докато приключа, се стъмни. Върнах се по тъмно в сервиза.

— В единайсет вечерта — пише в показанията ти.

— Там някъде. Все пак мина доста време, не помня точно.

— Свидетел твърди, че видял колата на баща ми да минава през селото към девет вечерта. Но тогава вече е било тъмно и човекът не е напълно сигурен.

— Аха.

— Въпросът е какво е правил баща ми между шест и половина, когато, по думите на Карл, си е тръгнал от „Опгор“, и девет, когато го е забелязал свидетелят.

— А сега, де.

— Някакви теории? — изгледа ме той втренчено.

— Аз ли? — престорих се на смаян. — Не.

Чух навън да спира автомобил. Сигурно идваше лекарят. Курт си погледна часовника. Бях готов да се обзаложа, че е помолил доктора да се позабави.

— Между другото, какво стана с онази кола? — поинтересува се нехайно ленсманът.

— С коя кола?

— Тойотата.

— Ами, поправих я.

— Да не грешиш? Прочетох разпитите; кой в селото е карал стара тойота. Наистина е от 1989 година, дотук си прав. Оказа се, че Вилумсен ти я е докарал за ремонт, преди да я продаде. Искал е да я закърпиш, колкото да върви.

— Май така беше.

— Само че не се получило.

— Какво? — изплъзна ми се от езика.

— Вчера говорих с Вилумсен. Бернард обещал да я стегнете. Вилумсен си спомня ясно, защото клиентът му пропътувал десет мили, за да дойде и да я изпробва. Вие обаче не сте успели да спазите обещания срок.

— Така ли? — Примижах, все едно се опитвах да провидя през непрогледния мрак на миналото. — Сигурно доста съм се забавил, докато съм се опитвал да поправя електрическата инсталация у нас.

— Във всеки случай ремонтът на тойотата ти е отнел доста време.

— Така ли?

— Онзи ден говорих с Грете Смит. Направо е невероятно какви прозаични дреболии си спомнят хората, Когато ги обвържат с паметно събитие, например безследното изчезване на ленсмана в населеното им място. Грете си спомня как същия ден се събудила в пет сутринта и погледнала през прозореца. В автосервиза на Бернард светело и колата ти била паркирана отпред.

— Дадеш ли обещание на клиент, правиш всичко по силите си да го спазиш. Е, понякога не успяваш. И все пак мотото си го бива.

Курт Улсен ме изгледа с погнусена гримаса, все едно съм му разказал гаден виц.

— Та така… — подхвърлих нехайно. — Впрочем, какво стана с акцията за обследване на Хюкен?

— Рано е да се каже.

— Нерел издаде препоръка да не се предприемат такива акции, нали?

— Ще видим — промърмори Улсен.