Читаем Кралството полностью

Обърнах се и потърсих с поглед Мари. Направих го машинално. Така и не се отучих от този навик. Шанън беше седнала на кухненския плот, за да вижда. Имаше грациозен гръб. До хладилника Ерик Нерел я изпиваше с очи. Излязох, качих се по стълбите, влязох в детската стая, затворих вратата и си легнах на горното легло. Чувах гласа на Карл през отвора за кюнеца. Не разбирах всички думи, но горе-долу ми ставаше ясно за какво говори. Чух името си, последвано от пауза.

— Сигурно е в тоалетната — изкоментира мъжки глас.

Смях.

После името на Шанън. Плътният ѝ алт. Врабче с тембър на бухал. Няколко думи, последвани от учтиви, цивилизовани аплодисменти.

Отпих от бутилката с бира, втренчих се в тавана. Замижах.

След време отворих очи. Глъчката бе утихнала. Съобразих, че съм проспал купона и в момента последните гости се разотиват. Чух шум от работещи двигатели на потеглящи коли. Хрущене на чакъл изпод гумите. Светваха червени стопове, когато удряха спирачки преди Козия завой.

После настана почти пълна тишина. Само от кухнята се носеше шум от стъпващи на пръсти крака и тихи гласове. Гласове на възрастни, които водят банален разговор, обсъждат дребни, организационни неща. На такива звуци заспивах като малък. Те ми вдъхваха спокойствие. Мислиш си, че то ще продължи вечно, защото ти се струва толкова уместно, толкова приятно, толкова неизменно.

Беше ми се присънила кола, увиснала за секунда във въздуха, сякаш устремена към Космоса. После обаче реалността и гравитацията си казват тежката дума и предницата с двигателя се устремява надолу. Към мрака. Към пропастта. Чува се писък. Не е татко. Не е мама. Не е и катерачът с премазаното рамо. Викам аз.

Чух как Шанън се киска сподавено и шепне „не!“ пред вратата ми. После гласа на пийналия Карл:

— Рой няма да възрази. Ще ти покажа как си живеехме двамата.

Вцепених се, макар да осъзнавах, че е изключено да го направи: да ѝ покаже как всъщност сме си живели ние двамата.

Вратата се отвори.

— Спиш ли, брат ми?

Спиртосаният дъх на Карл лъхна лицето ми.

— Да — отвърнах.

— Да си вървим — прошепна Шанън, но усетих как леглото се разклати, Когато Карл легна долу и я придърпа към себе си.

— Липсваше ни на купона — подхвърли Карл.

— Съжалявам. Нуждаех се от кратък таймаут и съм заспал.

— Добре че проспа олелията на тази банда ронери.

— Да — отвърнах.

— Какво значи ронери? — поинтересува се Шанън.

— Скандалджии, доволни от простички радости — изфъфли Карл. — Например, коли. — Отпи от бутилка. — Но жените на днешните ни гости им забраняват да се занимават с такива работи. Младите, които поддържат традицията жива, ще откриеш пред бензиностанцията на Рой.

— И какво значи роне? — попита Шанън.

— Нерез — отвърнах. — Мъжки. Разгонен и опасен.

— Непременно ли е опасен?

— Е, не пречи, разбира се, да го кастрираш. Тогава е кастрат.

— В известен смисъл тазвечершните ни гости бяха кастрати — засмя се Карл. — Женени, улегнали и кастрирани. Но явно въпреки това с желание да се сношават. И заклети фенове на американските коли. Между другото, Шанън обожава американски коли. От единайсетгодишна шофирала собствен буик. Ау!

Чух как долу Шанън възрази бурно.

— Буик — повторих. — Не е никак зле.

— Лъже. Не съм шофирала — възрази Шанън. — Баба ми даваше да въртя волана. Колата беше стара, ръждясала таратайка, наследство от прачичо Лео. Загинал в Куба, докато се биел с Кастро срещу Батиста. Колата и Лео пристигнали с кораб от Хавана в насипно състояние. Баба сглобила колата сама.

— Но Лео си останал разглобен! — разсмя се Карл.

— Какъв модел буик? — полюбопитствах аз.

— „Роудмастър“, 1954-а. Докато следвах в университета, всеки божи ден баба ме караше с буика до Бриджтаун.

Или бях преуморен, или все още замаян от пунша и от бирата, но насмалко гласно да изразя възторга си от въпросния модел буик „Роудмастър“ — най-красивата кола, която някога съм виждал.

— Проспа целия купон, Рой, жалко — отбеляза Шанън.

— Ами! Рой дори е доволен — възрази Карл. — Той не харесва хората. С изключение на мен.

— Вярно ли е, че си му спасил живота, Рой? — попита Шанън.

— Не.

— Как да не е вярно! — възропта Карл. — Онзи път, когато купихме от Вилумсен водолазно оборудване втора ръка, и понеже нямахме пари за курс, изпробвахме екипировката без грам подготовка.

— Аз бях виновен. Всичко ми се видя просто и логично.

— Да, но ти се справи, Рой. А когато дойде моят ред, в маската ми влезе вода, аз се паникьосах и изплюх мундщука. Ако не беше Рой…

— Е, стига, де. Просто се надвесих от лодката и те издърпах на повърхността.

— Още същата вечер продадох екипировката. Не исках повече да ми се мярка пред очите. Колко ми даде за нея, Рой, помниш ли? Стотачка?

Усетих как устните ми се разтеглят.

— Като никога, ми определи изгодна цена. Само това помня.

— Стотачка? — възкликна Шанън. — Трябвало е най-малкото да му подариш екипировката, Карл! Някога отплати ли се подобаващо на брат ти?

— Не. Рой е много по-добър брат от мен.

Шанън се разсмя високо и леглото се разлюля. Карл май я гъделичкаше.

— Вярно ли е? — хълцаше тя.

Карл не отговори и аз схванах, че всъщност тя пита мен.