Оставих Дог на рампата пред хамбара, влязох вкъщи и викнах на татко да дойде с мен. Пътьом му обясних каквото се бяхме наговорили с Карл. Татко мълчаливо приклекна до кучето си и кимна, сякаш по някакъв начин бе предчувствал нещастието, сякаш се бе случило едва ли не по негова вина. После се изправи, взе от Карл пушката и я стисна под мишница заедно с трупа на Дог.

— Хайде — подкани ни и тръгна нагоре към плевника.

Положи Дог върху купчина сено, коленичи, сведе глава и промърмори нещо. Звучеше като стих от американските псалми, каквито той знаеше. Гледах баща си — познавах този мъж, откак се помнех. Никога обаче не го бях виждал такъв. Душевно съсипан.

По едно време той се обърна, все още блед, но устните му бяха престанали да треперят, а погледът му си бе възвърнал непоклатимото спокойствие.

— Е, сега останахме само ние.

Така беше. И макар татко никога да не ни бе посягал, Карл направо се смали до мен. Татко започна да глади дулото на пушката.

— Кой от вас двамата — той търсеше думите, неспирайки да плъзга длан нагоре-надолу по пушката, — кой от двама ви закла кучето ми?

Обезумял от страх, Карл мигаше на парцали. Отвори уста.

— Карл — отговорих. — Аз му казах, че това трябва да се направи и той трябва да го направи собственоръчно.

— Наистина ли? — Татко местеше поглед от мен към Карл и обратно. — Сърцето ми се къса, да знаете. Къса се и ми остава една-едничка утеха. Досещате ли се коя?

Мълчахме, защото татко очевидно не очакваше отговор.

— Че имам двама сина и днес те постъпиха мъжки. Поеха отговорност и взеха решение. Чували ли сте израза „тегобите на избора“? Използва се, когато човек е изправен пред мъчителна дилема и съзнава, че каквото и да реши, нощем ще будува и ще се изтезава с въпроса правилно ли е постъпил. Можели сте да избягате от това тежко решение — да оставите Дог да живее в страдание или да му спестите мъките, превръщайки се в негов убиец, — но сте проявили твърдост. Иска се доблест да не изклинчиш, когато животът внезапно те изправи пред такъв избор.

Татко протегна едрите си ръце. Едната постави на рамото ми, другата — малко по-високо — върху рамото на Карл. А на зазвучалото в гласа му вибрато би завидял дори пастор Арман.

— В такива моменти е нужна способност да избереш не пътя на най-слабото съпротивление, а на моралните устои. Тъкмо те отличават хора от животните. — Просълзи се. — В момента съм съсипан, но и извънредно горд с вас, момчета.

Това беше не само най-прочувственото, но по всяка вероятност и най-дългото свързано изказване, излязло някога от устата му. Карл се разрева. По дяволите, самият аз усещах огромна буца, заседнала в гърлото ми.

— Да вървим да кажем на майка ви.

При тази мисъл направо изтръпнахме. Всеки път, когато татко заколеше коза, мама излизаше на дълга разходка и се прибираше със зачервени очи.

На път към къщата татко ме спря, за да изостанем от Карл.

— Преди да чуе вашата версия, най-добре иди да си измиеш хубаво ръцете — посъветва ме той.

Вдигнах глава, готов за предстоящото, но по лицето му прочетох само мекота, умора и дълбоко примирение. Той ме погали по тила. Не си спомнях да го е правил. Това си и остана единствената му бащина ласка към мен.

— Ти и аз си приличаме, Рой. По-корави сме от мама и Карл. Затова наш дълг е да ги закриляме. Винаги. Разбираш ли?

— Да.

— Ние сме семейство. Можем да се осланяме само един на друг. Приятели, гаджета, съседи, земляци, държавата. Всичко това е илюзия и не струва пукнат грош в деня, когато ножът опре до кокала. Тогава ние ще се изправим срещу тях, Рой. Ние срещу абсолютно всички други. Ясно?

— Ясно.

Част I

1

Преди да го видя, го чух.

Карл се беше върнал. Не знам защо се сетих за Дог — все пак оттогава бяха минали двайсет години. Заподозрях, че причината за това внезапно завръщане у дома навярно пак е същата. Както винаги. Карл се нуждае от помощта на батко си.

Стоях на двора. Погледнах си часовника. Два и половина. Все пак Карл бе изпратил есемес да ми съобщи, че се надява да пристигнат към два. По-малкият ми брат обаче открай време си пада прекален оптимист: винаги обещава повече, отколкото може да спази.