Читаем Керванът на робите полностью

— Господарю — поде Ловецът на слонове с гордо вдигната глава, — как така твоите хора…

Но той изведнъж замлъкна. Устата му остана отворена, а очите му се разшириха. Изглежда цялото му тяло внезапно изгуби способността си да направи каквото и да било движение. Ловецът стоеше като вкаменен от ужас.

Когато пленникът започна да говори, Абд ал Мот от уплаха скочи на крака, ала освен уплаха той, като че изпитваше и радост, защото очите му светнаха, страните му се зачервиха, а по лицето му се изписа израз на възхищение.

— Емирът! — възкликна, не, буквално изкрещя той с цяло гърло. — Барак ал Кази151, емирът на Кенадем!

— Ебрид бен Лафса, търговецът на роби! — с мъка процеди арабинът.

— Да, аз съм! — ликуващо отвърна Абд ал Мот. — Аз съм Ебрид бен Лафса. Позна ли ме, кучи сине, внук на всички кучета?

— Е… брид… бен… Лаф… са…! — повтори Ловецът на слонове, като едва намери сили да изрече името и отделните срички излязоха от устата му накъсано. — О, Аллах! Той е, той е!

— Да, аз съм, аз съм! Погледни ме! Погледни ме в лицето, ако не вярваш! Аз съм човекът, когото ти осъди на смърт и чиито роби нареди да бъдат отнети! Аз съм човекът, когото ти два пъти заповяда да бият с камшик и който трябваше да умре под бича ти, ако не беше успял да избяга! Аз съм онзи, който от петнайсет години е принуден да отбягва родното си място, защото ме беше обвинил пред тамошния съд и ако се бях мернал там, и ме бяха заловили, щях да бъда екзекутиран! Аз съм онзи, който през всичките тези дълги години жадуваше някой път случайно да те срещне и да те стъпче в прахта. И ето че сега Аллах те изпраща в ръцете ми. Слава и хвала на Аллаха!

— Къде… къде… е синът ми? — попита арабинът, без да обръща внимание на заплахата на Абд ал Мот.

Лицето на ловеца на роби се разкриви от сатанинско-подигравателна гримаса, докато му отговаряше:

— Синът ти ли? Ах, ти искаш да научиш къде е той? Действително ли настояваш да ти кажа?

— Кажи ми! Бързо ми кажи! — помоли арабинът, силно задъхан от вълнение.

— Сред негрите е.

— Къде?

— Далеч на юг при канибалите.

— Истина ли е?

— Да, не те лъжа.

— Значи все още е жив! Аллах е милостив! Хвала на името му во веки веков!

— Не бързай толкова много да го хвалиш! За твоето осмопръсто псе щеше да е по-добре, ако беше умряло, защото е най-клетият и окаян роб на един чернокож вожд, на когото го подарих при условие, че ще нареди всеки ден да го бият и непрекъснато ще го оставя да гладува. Неотдавна го видях. Цялото му тяло е в гнойни рани, очите му са изгубили зрението си. Той бавно умира в големи мъки, ала не може никому да се оплаче, защото още навремето му изтръгнах езика. Отбележи си добре — не му го отрязах, а го изтръгнах!

Той изрече всичко това с голяма припряност. Струваше му се, че все не говори достатъчно бързо, само и само час по-скоро да съкруши своя враг. Ловецът на слонове понечи да отговори, ала от ужас не успя да пророни нито дума. От устните му с мъка се изтръгна само някакъв остър нечленоразделен звук.

— Е, радвай се тогава, че е още жив! — подигра му се Абд ал Мот. — Смъртта му ще бъде страшна, макар че ще го избави от неописуеми страдания. И все пак неговата смърт ще бъде цяло удоволствие в сравнение със смъртта, от която ще умреш ти. Ти си в ръцете ми и няма да остане нито едно земно страдание, което да не изпиташ на гърба си.

— Аллах ил Аллах! — промълви емирът и се отпусна на колене.

— Да не би да коленичиш пред мен да ме молиш за милост? Коленичи, хленчи колкото щеш! Но по-скоро Шейтанът ще остави някоя душа да избяга от ада, отколкото аз да се вслушам във воплите ти за пощада!

Но не страхът бе накарал арабинът да се отпусне на колене, а ужасът, изпитан при думите на Абд ал Мот, за състоянието, в което се намираше сина му. Като баща той можеше да почувства слабост, ала като мъж беше горд и силен. Ловецът бързо скочи на крака, изпъна снага и със святкащи от гняв очи отговори:

— Какво каза? Че съм хленчел и надавал вопли пред теб ли? Че съм те молел за милост? Куче, как дръзваш да говориш такива неща! Аз съм Барак ал Кази, емирът на Кенадем, и съм коленичил само пред Аллах. А ти си Ебрид бен Лафса, окаяна мърша, от която не иска да яде дори един рахам152. Ти никога няма да ме видиш на колене пред теб!

За мохамеданинът една от най големите обиди е да го нарекат куче. От страна на арабина беше голяма дързост да отправи тази дума по адрес на Абд ал Мот и застаналите в кръг хора бяха напълно убедени, че търговецът на роби ще изпадне в ярост. Но не стана така. Наистина, ръцете му се свиха в юмруци и той вдигна крак, като че се канеше да се нахвърли върху противника си, но само след миг кракът му се отпусна и той подигравателно отговори:

— Добре си го намислил, но аз прозрях намерението ти и ще го осуетя. Искаш да се отървеш от мъките, които ти предстоят, като ме ядосаш, за да те убия на място в гнева си. Но си разправяй каквото щеш, няма да успееш да ме разяриш. Аз ще те убия, но ти ще умираш в течение на месеци. Продължаваш ли да ме хулиш, ще наредя да ти изтръгнат езика. Запомни го!